МИЛОСТ ЗА НЕРОДЕНИТЕ!

Иде Рождество Христово. Нека си спомним, че това не е само денят, в който колим прасета и ядем кървавица на корем, а денят, в който там, на изток във Витлеем, в един мизерен обор, в яслите, се е родил Синът Божи. Заченат от Светлина, Той е проплакал за пръв път в мрак и бедност. Но когато чули Неговият глас звездите и небесните сфери запели тържествуващ химн с кристалните си гласове, а мъдреците се поклонили дълбоко пред младенеца.
Но аз мисля, че всяка майка донякъде е Богородица, защото ражда в страдание и дава шанс на новия живот. Мисля също, че всяко зачатие е свещено, защото, когато създаваме тук, на тази земя новите поколения, ние извършваме най-сакралното, най-мистериозното тайнство.
Затова с болка прочетох разтревоженото писмо на една чудесна млада жена. Тя заченала нов живот и, в трудностите, грижите и горчилките, които последвали, дълго се колебала да запази ли детето или да абортира. Човечността, любовта и смелостта надделели над егоизма, страхливостта и мрака. Жената не посегнала на бъдещия живот, а го съхранила, въпреки препятствията, мизерията, страданията. Сега живее и се бори за прехраната си в емиграция, но е благословена с най-чистата радост и утеха, с едно малко слънчице, което осмисля всеки ден, всеки миг от нейния труден път. Поклон пред куража и правилното й решение!
Когато все още страдала от вътрешна борба и колебания, тя потърсила материали по въпроса за абортите и открила ужасяващи факти:
От 1956 г., когато абортите били официално разрешени, до сега са абортирани повече от шест милиона деца. Шест милиона! И това е само по официалната статистика, а мнозина предприемат нелегални аборти, които не влизат в тия данни. Представете си само за момент: за половин столетие цяла една нация е запратена в небитието, в царството на сенките. Толкова нереализирани възможности, толкова погазени тайнства и надежди! Колко ли бъдещи герои, мислители, творци са изрязани като злокачествен тумор и захвърлени сред биологичните отпадъци? Признавам, че съм малко консервативна по въпроса и гледам на аборта почти като на убийство. Вярвам, че нероденият живот е все пак живот. Мисля, че семейното планиране трябва да се прави не след зачеването, а преди него. Науката е напреднала достатъчно, за да се вземат превантивни мерки против забременяване. Но не бива да се унищожава вече създаден човешки живот. Не бива!
Представете си шест милиона сенки, които никога не са поели глътка въздух, никога не са видели слънчевата светлина, никога не са били прегърнати с обич. Не може да се третира човешкият зародиш като боклук! Това води до безплодие и душевна деформация при майките, до много кармична вина за всички.
Преди няколко дни видяхме скръбта на семействата с празни детски колички. Скръб, с която безскрупулните ни политици най-мерзки се подиграха. Но очите на тия наши сънародници, човешката им болка, празнотата, която ги гнети нараниха всеки в тази страна, който има съвест и сърце. Всички ние страдаме с тях и за тях и ще се борим за тяхното право на поколение. Ала видяното би следвало добре да бъде запомнено от всяка жена, която планира аборт. Нека добре си помисли колко щедра е природата с нея, какъв свещен дар й е дарила, а тя се готви да го унищожи…
Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Не съдя ония, които са предприели тази крачка. Мога донякъде да разбера техните мотиви: слаби и беззащитни, лишени от подкрепата на партньор или родители, затънали в бедност, те се страхуват ще могат ли да дадат нужното на едно човешко същество, ще осигурят ли хармония и шансове за по- добро бъдеще на новия човек. Затова предприемат фаталната стъпка. Затова убиват плода в утробата си. Непростимо е подобно деяние у глезли, които абортират, за да не си развалят фигурата, да не си прекъснат кариерата, да не би партньорът им, когато научи за бременността да се уплаши и избяга от тях. Но аборт, направен от безизходица и отчаяние, е простимо, макар и погрешно деяние.
Та съвсем не си позволявам да бъда морален ментор на достойни и измъчени жени, страдали достатъчно. Всеки човек има право на свободен избор и следва своята истинска и неповторима духовна пътека. Все пак, обаче, не отнемаме ли правото на избор и свещеното право на живот на новия човек със своите действия? Ако се решите на такава постъпка, моля ви, направете го само, ако няма никаква друга перспектива, никакъв шанс. А почти винаги има. Вярвайте, почти винаги. Ето тази непозната жена, към която изпитах искрено уважение, е била сама, без възможности за препитание в България, без духовна и материална подкрепа. Тя също се е колебала какво да предприеме и е решила да роди детето след дълга вътрешна борба. Сега, обаче, и за миг не съжалява, че е избрала трудния и стръмен, но истински и светъл път. Младата майка, чието дете е на малко повече от година, иска да сподели какво щастие е донесло детето в самотния й живот, каква перспектива, колко надежди. “Пишете за това” - помоли ме - “Ако дори една бременна жена, която се колебае какво да стори, бъде спасена, това ще си струва”. Напълно съм съгласна и се обръщам точно към младите жени на кръстопът:
Помислете, преди да поемете в лесната посока, За момента, ще решите затрудненията си, но ще бъдат ли спокойни идните ви дни и нощи? Няма ли да усещате скръб и празнота? Няма ли да се чудите момче или момиче е било? Какъв цвят са щели да бъдат очите му? Що за човек щеше да излезе? На кого щеше да прилича? Така една цяла вселена от обещания, загадки, радости и тревоги с един замах ще падне в окървавения леген, а човешкото същество, младенецът, най – великото човешко творение ще отиде сред сенките и мъглите на небитието и бавно ще се превърне в един изстиващ спомен, в смътно чувство на горчилка и вина, на празнота в душата и утробата. Не го правете, не убивайте щастието си!
И, за финал, искам да се обърна към управляващите, към ония, от които зависи по-малко човешки зародиши да попадат под ножа и повече детски колички да бъдат пълни:
Дребните и едри кражби, алчността, корупцията и продажността, все пак, могат да ви бъдат простени, защото всички хора са грешни. Но безразличието към грижата за дечицата, безсърдечието към младите майки, безчувствието към опустяващата ни и умираща нация, към изчезващия ни народ - никога! Защото това се нарича геноцид, а за това престъпление няма давност нито пред бога, нито пред хората. Няма и изкупление. Когато гласувате смешните суми за детски надбавки, когато посягате с алчните си лапи към фондове за лечение, подпомагане или зачеване на деца, помислете какво причинявате на себе си и на своите деца, каква кармична тежест и какъв грях им стоварвате! Не посягайте на кървави пари, не проявявайте арогантно безразличие към майчинството и децата! Не се обричайте на народното и божие проклятие! Защото сенките на убитите неродени дечица гледат. Гледат и съдят.
Идва Рождество. Ден, в който си спомняме, че всяка майка е светица и ражда един малък Бог. Нека за миг си спомним, че сме човешки същества. Дори и политиците… Нека заедно се помъчим да допускаме по-малко празни люлки, колички и утроби, по-малко болка, кръв, отчаяние и гибел. Вината за тия шест милиона убити дечица тежи върху всички нас. Нека се борим за всеки детски живот като за собствения си. Милост за неродените!

Паула
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).
Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!

Преди няколко дена наш сънародник, който живее и работи в Мюнхен от повече от две десетилетия, ми изпрати копие от един доста тревожен материал, озаглавен “Вероятно няма Бог”.
Според написаното, асоциация на атеисти в Лондон събрали финансови дарения и уредили от януари върху лондонските автобуси да се появи следния надпис: “Вероятно, няма Бог, така че спри да се тревожиш и се наслаждавай на живота!” Същият тип организация в момента набира средства във Вашингтон.
Статията изразява безпокойство, че, напоследък, автори, които пишат на антирелигиозни теми, се радват на доста добър тираж и дори направо стават бестселъри. Такова е положението с Даункинс, наричан ротвайлерът на Дарвин и книгата му “Миражът за Бог”, с Кристофър Хитчънс (“Бог не е добър”), със Сим Харис (“Краят на вярата”) и с Мишел Онфре (“Трактат по атеология”). Смята се, че в Испания се увеличавали по брой случаите на апостазия (заявки за отказ от религиозна принадлежност).
Естествено, сподвижниците на такива каузи се стремят да декорират идеите си с красиви, възвишени и благородни етикети. Те говорят за хуманизъм вместо култ към определено божество, смелост да се отречеш от илюзиите, здрав разум и пиетет към науката.
Бих аплодирала дори кредо, което не споделям, ако искрено вярвах, че то би направило човечеството по-щастливо, по-мъдро и по- добро. Мисля, че и Бог би приел отхвърлянето Си, стига то да носеше светлина и удовлетворение на човеците. Защото Бог е апотеоз на най-висшата и безкористна любов и вярва дори в ония, които не вярват в Него.
Не смятам, обаче, че хората, които искрено бъдат убедени, че Бог не съществува, наистина ще се “наслаждават на живота” и ще “спрат да се тревожат”. Напротив, сигурна съм, че едва ли нещо друго под слънцето би могло да направи човека по-нещастен, самотен, ожесточен и порочен. И как да бъде другояче? Нали без вярата в Бога ще стигнем до идеята, че нашият живот, цивилизация, идеали и усилия са просто една голяма шега, една гротескна космическа безсмислица. Съгласна съм безапелационно с оня мислител, който е заявил, че, ако нямаше Бог, човечеството трябваше да го измисли.
Действително, съмнението в добротата и дори в съществуването на Създателя също е част от нашата природа и са го изпитвали дори и най-възвишените, духовни и свети човешки същества. Изпитвал го е сам Иисус, когато в страданието на разпятието е промълвил през напуканите си от жаждата и болката, посинели устни: “Татко, защо ме изостави?” Изпитвал го е Тома Аквински, Августин Блажени, Апостол Павел. Тази болка на съмнението и тази най-страшна тревога винаги са извирали от морални колебания, които, накратко, могат да се изразят така: “Ако съществува Бог и Той е милосърден и добър, защо по света има толкова страдания, несправедливост и жестокост? Къде е Той? Защо не въздаде Божествената си справедливост?” Тия наистина тежки и страшни човешки въпроси не могат да получат отговор тук, в рамките на този земен живот. Ние сме ограничени от сетивата, материята и триизмерното пространство и можем да видим само един фрагмент от картината. Все едно да гледаш гоблен, от който са избродирани само няколко квадрата и да се възмущаваш, че мотивът му е безсмислен и няма никакъв ясен образ.
Атеистите се опитват да наложат представата, че без вярата човек не само няма да стане по-зъл и грешен, а, напротив, насилието щяло да намалее. Те се аргументират с множеството злини, извършвани в името на вярата през вековете човешка история. Даункинс заявява: “Ние нямаме намерение да слагаме бомби, нито да обезглавяваме, да убиваме с камъни, нито да палим клади, нито да разпъваме на кръст, нито да разбием някой самолет върху небостъргача на противника”. Действително, безумието, насилието, тероризма и човекоубийството често са придружавали религиозната вяра. Но фанатизмът не е идея на Бога, а на човека с неговия свободен избор. Освен това, организации като ИРА, Ал Кайда и други подобни използват вярата само за оправдание. Винаги става въпрос за политически и икономически интереси, за алчност, сметки, интриги и ненавист. А какъв би станал човек без вярата? Ами мисля, че случилото се през двадесети век при управлението на тоталитарните режими, които отричаха религията с подобни аргументи, добре ни показа това. Резултатът от безверието е политически фанатизъм, нетолерантност и омраза. Резултатът са крематориумите и концлагерите, разстрелите и дивото, жестоко насилие. Сякаш човекът крещи в лицето на бездушния космос: Щом няма Бог, смисъл и надежда, ще си правя каквото искам. А аз искам да убивам, да грабя, да мамя и крада, защото без Бог, смисъл и надежда съм просто едно животно! Ето така би се радвал съвременникът ни на факта, че, вероятно, Бог не съществува. Прилича ли ви описаното на нещо, на което бихте се наслаждавали? За какъв тип човек използваме думата “бездушен”? И какъв би бил резултатът, ако сведем човешката същност от тази на духовно създание в тази на обикновено многоклетъчно? Харесва ли ви поведението на червените новобогаташи, рожби на посткомунизма и на научния атеизъм? Кражби, измами, корупция, насилие и организирана престъпност. Това ли искаме от битието? А тия явления, скъпи ми приятели, са плод на социалистическия научен атеизъм. И не става дума, че тия хора били лоши, защото не се страхували от ад и Божие възмездие. Не, те са лоши, защото са повярвали, че са просто многоклетъчни бозайници, сляп резултат от комбинацията на органичната материя, зверове. И след като са повярвали в това, защо да не се държат точно като такива? Светлината на мисълта за Бог, за духа, за доброто и красотата ни превръщат в благородни човешки същества, а от безверието оскотяваме.
Това падение е още по-безсмислено, защото Бог съществува. Изявлението ми не е плод на сляпа фанатична вяра, а на здрав разум. Чудя се как учени, чийто кръгозор би трябвало да е широк, а логиката им - безупречна, заравят глави в пясъка или се извръщат при всяко сияние на тази очевидна истина. Как сме потънали в такъв абсурд? Дори неандерталците смътно са осъзнавали невидимата сила на Духа и са погребвали мъртвите си в зародишна поза, с лице към слънцето. Всеки прост селянин, който усърдно копае картофите си, всяка празноглава манекенка, всяко дете, ако не си затворят очите тенденциозно, просто ЗНАЯТ, че “има някаква сила”. Тази вяра е в самите ни клетки, в гените ни, в родовата ни памет и в ония дълбини на същността ни, където грее светлината на духа.
Аргументите на учените, които отричат Бога са толкова абсурдни, че направо ме разсмиват. Един изследовател би заявил, че Бог няма, защото не го е открил в своята експериментална епруветка. Ако сте живели в ония времена, след първия орбитален полет на съветските космонавти, марксистите философи наперено твърдяха, че космонавтите не видели в космоса Бога. Значи, “дълбоко интелигентното” заключение е, че Създател няма. Все едно, че Бог е химикал или метеор и е нужно да се доказва, като излезе с поклон на сцената на абсурдния ни театър, след кратки аплодисменти.
Нали атеистите вечно заменят думата Бог с други техни свещени фетиши като Партия, Наука, Разум. Е, драги скептици, намерихте ли секрет от науката в епруветките си? Срещнахте ли в Космоса Негово Величество разума? Абстрактните, извънсетивни представи просто не се доказват по емпиричен път. Без духа, без вярата и светлината, всички напъни на вашата наука са просто пукот на сухи, безплодни тръни.
Професор Крикот дава един прекрасен пример със златните рибки. Всичко, което те могат да изследват, са теченията в техните аквариуми. Ако съдят по наблюденията си върху тях, собствениците им не съществуват. За мидите, полепнали по морското дъно, затворени в здравите си варовикови черупки, идеята за небе изглежда като мит, като глупаво суеверие, илюзия и безсмислица. Значи ли това, че няма небе? И, помислете, какво предпочитате да бъдете миди или човешки същества?
Вгледайте се във венчелистчетата на една цъфнала праскова, вижте залеза на слънцето вечер. Вслушайте се в песента на славеите и в гукането на малкото си дете. Всяко дребно същество, всеки детайл на тази планета е като част от единен и прекрасен архитектурен план. Прилича ли ви всичко това на резултат от случайни комбинации на белтъчините и въглехидратите? Глупости! Все едно няколко милиона маймуни за няколко милиона години да сътворят “Хамлет” или някоя от фугите на Бах.
Всеки от нас, всяко човешко същество носи у себе си частица от Божествената светлина. У нас има сила, която не можем да си обясним с материализма. Тя кара молещата се монахиня да получава върху дланите си рани, подобни на тия на Христос. Тя прави възможно йогините да издържат на студ и огън и дори заровени в земята. Пак тя движи нозете на нестинарките, танцуващи върху жарава, без да се наранят. Тази духовна сила води до това да виждаме величие в пирамидата, когато едно животно ще види само голям обект, който нито е враг, нито става за ядене. В слънчевия залез Кастанеда вижда проход към светове, а животното - това, че става студено и трябва да се прибере в дупката си. Какво предпочитате да бъдете - Кастанеда или скот, който мисли само как да разкъса враговете си и да натъпче стомаха си? Достатъчно е да се вгледате в българските политици, възпитани в научен атеизъм и да си отговорите харесват ли ви такива скотове.
Няма светъл ум на тази планета, който да не храни вяра в Бог. Нютон, Айнщайн, Гьоте, Достоевски… Наивни и суеверни глупаци ли са тия хора? Кант е създал четири “доказателства”, че Бог не съществува, но, накрая, бивайки честен и непоколебим мислител, взел че открил едно пето, което прави останалите на пух и прах.
Сега, в навечерието на Рождество ми се иска да ви кажа: Това, че не вярвате в Бог няма да ви прати в ада, нито ще ви обрече на някакви вечни мъки, но ще превърнете в ад своя живот тук, на земята. Вече сме започнали. Нека не се обричаме да живеем в един сив свят на силикон, пластмаса, безмозъчни сериали и сметища. Свят, където мозъкът бавно, но сигурно деволюира. Свят на хищници и плячка, на безсъвестно бездушие и егоизъм. Ще се наслаждавате ли на такова битие?
Дори да е просто вълшебна приказка, предпочитам този, другия свят. Свят, в който земната жена ражда Спасителя и в болките и страданието си става божествена. Свят, в който Синът Божи, готов да разтърси света се е появил не в златни или кристални дворци, а в ясли и се е жертвал като агне за да измие с кръвта си греховете ни. Свят, където тримата магове, се прекланят пред невинната любов и саможертва, а на небосклона изгрява Витлеемската звезда. Свят, където сме духовни и светли същества.
Рождество не е само пържоли, премии и промоции. Нито разкош, разврат и реклами.
То е небе, надежда и невинност. Майчинство, милост и молитва.
Защото, повярвайте ми, Бог съществува.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

ХИГИЕНИЗИРАНЕ

Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Сънувах странен сън. Кепенците на цялата ни държава бяха спуснати, а над тях светеше ярък надпис: “Санитарен полуден”. Много шантаво, нали? Е, май не чак толкоз… Щото, като се позамислим, всичко у нас май се нуждае от яко почистване и разчистване. Потънали сме до шията в боклуци. Или чак до ушите.
Улиците ни са задръстени от смет: пластмаса, мазни хартии, кучешки и човешки изпражнения, гнили плодове и политици. Вони! Дори генерал Бойко с летяща бригада от булдозери, багери и камиони не може да изрине тази грамада.
Душите ни също напомнят контейнери за смет. Преливат от страх, завист и злоба, от компромиси и лъжи, от съмнения и предателства.
Трябва да почистим културата от чалга, образованието от ерзац ценности, науката от халтура, медицината от търгаши и касапи, чиновничеството от корупция, бизнеса от мутри. SOS! Спешно ни трябва хигиенизиране! Но как? Все пак, една държава не е спретната улица в немско или австрийско предградие и не може да се почисти с обилно количество вода и течен сапун. Деликатна работа е санитарният полуден на държава.
Първото затруднение иде оттам, че България отдавна се дели на НИЕ и ТЕ.
НИЕ, това е народът, електоратът, балъците, ония, отстояването на чиито права е окачествено като “евтин популизъм”. Това са хората с високи сметки и с минимални доходи. Ония, които затягат коланите и се чудят какво да изберат – пържоли или парно. Хорицата, които зиме живеят на картофи и онова, което са успели да натикат в бурканите. НИЕ сме гражданите, които, през лятото и в почивните дни, ходят на село да сеят фасул или търсят сезонна работа по строежите, та да могат да си плащат тока през зимата. Нещастните и презрени писатели, журналисти, актьори и учени. Презряната тълпа.
ТЕ – това е политическият и икономически “елит”. Тук са тарикатите с много нули след единиците при изчисляване на месечния доход. Министри, депутати, бизнесмени от сенчестия и осветения или изпран бизнес, консултанти, адвокати – мошеници и лакеи. ТЕ са върхушката. Вместо за пържоли или парно, те си мислят за сьомга или чер хайвер. Вместо за цените на автобусните билети, за модела на лимузините си. През лятото ходят в Малта или на Канарските острови. Ние си купуваме хладилници на лизинг, те – яхти в брой. Ние бачкаме, а те координират, ние творим, а те администрират, ние пищим, а те изчисляват статистическата стойност на нашата болка. Ние полудяваме, а те успокояват нервите си в сауни и джакузи. Единствената книга, която те понякога четат, е чековата си книжка.
Ние и те. Вечно и завинаги НИЕ и ТЕ.
Естествено, между тия две категории ще възникнат “леки разногласия” по въпроса за грандиозното почистване. Неизбежно е!
Като начало, възгледите ни по въпроса кои са боклуците и кои – чистачите доста се разминават.
ТЕ виждат като ненужни отпадъци на общественото развитие старците. Какво от това, че са се трудили честно цял живот? Какво от това, че комунистическата върхушка е изпокрадила пенсионните фондове? Нали в момента те не стават за доене, нито са производителни товарни животни? Доходът, с който се предполага да живеят, да се хранят, да се топлят и лекуват, не е достатъчен и за едно от тия пера. Разбира се, никой не говори за глезотии като книги, театър, курорти. Вярно, Емилия Масларова ги зове в ефир “скъпи майки и бащи”, разтърсвайки кокетно къдрици на стойност месечния им доход. Вярно, уредиха за най-послушните пенсионери - активисти курорт, та да оправдаят вливането на държавни пари в нечии частни хотели. Независимо от лицемерните лирични отклонения, обаче, горчивата истина си остава: поради липса на коефициент на полезно действие, поради слаба рентабилност като роби, според нашенския “елит”, старците трябва да си ходят от тая земя…
Според ТЯХ, ненужен отпадък са и инвалидите, раково болните, диабетиците. “За какво ни са обречени хора?” – чудят се те. – “Защо да харчим скъпи медикаменти, та да ги задържаме на тая земя?”
ТЕ искат да се отърват и от всички неродени дечица, защото новото поколение значи бъдеще, а стихийното, неуправлявано бъдеще може да поиска да погледне слънцето и да натика мрака в ъгъла. За тях е по-добре, мераклиите да раждат да стават все по-малко. Затова ги поставят в капана на безперспективност и мизерия. За младите жени има кратко майчинство и държавни субсидии, недостатъчни и за пакет памперси. Не рядко, смазаните, унижени и отчаяни майки абортират, за да не гледат глада и страданието на поколението си и да не създават нови обречени нещастници. ТЕ и за миг не виждат смисъла на свещения стремеж на нереализираните майки да заченат. За тях светлината, смехът и животът изглеждат едно ненужно и заразно бреме. Предпочитат празните колички да си останат празни. Това ще значи по-малко неприятности. Едно нищожество, назовало се народен представител се видя в ролята на “оплодител”. Не разбира ли, че петни нещо толкова свято като Рождеството или … мечтата за Рождество?
За ТЯХ вредни и опасни са и будните и интелигентни млади хора. Нали умното чело трудно търпи наведена глава и робски ярем? Най-изгодно за управниците е да смажат самочувствието на младите интелектуалци с жалки трохи от господарската трапеза и с унижението да им бъде началник нечия послушна синекурна издънка. Така се спасяват от риска да завее “вятърът на промените”, който винаги лъха от силата на младостта.
ТЕ се боят като от светената вода и от разпятието и от силата на свободното слово. Истината жигосва, трансформира, освобождава и унищожава злото. Ако кажеш, че царят е гол, великолепните кадифени и златотъкани дипли на лъжата и мозъчното промиване ще изчезнат и ще видим само…един гол, охранен и жалък задник! Ако имаше начин да си внесат от Китай или от Виетнам хора послушни, със сръчни ръце, но импотентни, без език и малоумни, ТЕ щяха да се почувстват щастливи. Словото е от Бога. То гори, бие като камбана, жигосва и терзае нечистата съвест. Затова “другарят” Пирински предложи медиите да консолидират автоцензура и да “хигиенизират” ефира. Браво другарю председател на Народното събрание! Доколкото знам, дори и Гьобелс и Вишински не са стигали дотам в цинизма си! Но не се опитвайте да превърнете медиите в свои шутове и лакеи! Поне част от тях, няма да се поддадат на този опит. А, ако млъкнат всички хорски уста, и камъните ще запищят от мъка и унижение! Как смеете да се сърдите , че някой, било г-н Трифонов, било друг, подбуждал към неуважение на институциите? А с какво го заслужихте това унижение, нещастници?! С неуморен труд? Със скромен живот и лишения в името на народа? С това, че сте гласували, заради кризата, да ви намалят заплатите? С това, че ходите с обществен транспорт, та народът да не се харчи за лимузини? С мозък? Или с морал? Единственото, в което мога да укоря медиите, е, че са прекалено фини и деликатни в изразните си средства. И ще Ви кажа: Тъкмо защото уважавам парламентаризма, не уважавам този псеводпарламент, който все повече прилича на глутница вълци, сдавили се за кокала. Тъкмо защото почитам почтената изпълнителна власт, не мога да се преклоня пред правителство, което се гаври с учители, творци, учени, болни, млади и стари. Тъкмо защото служа на Темида, не мога да стана на крака от почит към голяма част от българските съдии. Не корете журналистите! Те са просто едно честно огледало, което ви отразява такива, каквито сте и не са виновни, ако се плашите и гнусите от разкривените си лица. Е, приятели, разбрахте какво хигиенизиране искат ТЕ, нали?
А какво искаме НИЕ?
Искаме да грабнем метлата и да изметем злите сили от храма на демократичната власт. После да поканим свещеник да освети сградите, та да изгони миазмите на сяра и зло. Да изметем всеки, който е крадец, измамник, раболепен некадърник и нагаждач. Защото, вярвайте, наистина сме потънали в мръсотия!
Едно ви заклевам: не допускайте боклуците да се превърнат в чистачи!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО

Книгата "Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най-умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.
Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.
Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.

КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ

Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По-младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г… за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.
Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.

ДВА СВЯТА

Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен-други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.
Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най-трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, осамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.

АМАРКОРТ

В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в “Амаркорт” на Фелини.
Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.
Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко местериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.
Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше , че “чистела радиацията”. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.
В този забравен от Бога край, поне отвреме на време, историята газеше с подковани ботуши. От нея никой не може да се скрие.
Училищен партиен секретар беше Петър Д. – даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания “отгоре” той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах “По жицата” на Йовков.
“Убаво им приказваш, миче” – каза ми след часа. “Ама не им показа, колко е убаво при социализъма”.
“Но действието се развива в друго време?” – възкликнах.
“Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето” – поучително размаха пръст проверяващият.
Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.
“О, махай се” – изсъсках. - “Няма заради теб да превърна бялата лястовчка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!”
Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.
Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.
Амаркорт… Спомням си. Кадър след кадър се върти лентата, запечатала едно безумно време. Докато не се стигна до паметната трета година на селското ми изгнание. Годината, в която в живота ми влезе Ласи, когато въведоха режима на тока и едва не умрях.

КАК БЯХ ОПИТОМЕНА

Ласи беше немска овчарка. Подари ми я приятел, който я взел от граничарските кучета. Била бракувана като маломерна и оттам неподходяща за оперативни цели. Недоумявах какви са им били критериите, защото четириногата дама беше огромна. Всъщност, първият й собственик бил принуден да се раздели с нея, след като видял, че направо обезумява, затворена в апартамента. Изподъвкала му два чифта нови обувки и му разкъсала на парчета шотландски пуловер. Така животинката стана моя или по-точно, аз - нейна. Беше толкова умна, че имах чувството, че тя е решила да си опитоми мен.
Естествено, не се отървах от коментари колко по-полезно и евтино би било да си гледам прасе. Дотогава, обаче, хората в селото се бяха примирили философски с всички мои странности и макар и с тъжна въздишка, преглътнаха и Ласи. Дори й носеха хляб и кокали, а децата направо се влюбиха в нея. Незабавно използвах ситуацията. Този, който прочете и ми разкаже поне три книги, получаваше право да разходи кучето.
Ласи доби навик да спи на самия праг на спалнята ми. Умните й очи сякаш говореха, че ме намира за твърде глупавичка да се пазя сама. Реши, също така, че за да съм толкова слаба, сигурно съм некъдърен ловец. Започнах да намирам пред вратата си мишки, плъхове, няколко убити птици, а веднъж дори катерица. Когато намръщено почиствах и мърморех на животното, тя се дивеше на човешката глупост и неблагодарност.
Привързах се силно към огромната немска овчарка. Дотолкова, че вече не се чувствах така самотна. Разхождахме се заедно по планинските пътеки, говорех й гласно, за голямо изумление на минаващите покрай двора хора, пусках я в стаята си да се наслади на музиката на Моцарт, Хендел и Бах.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЗИМА

Един есенен ден ме повикаха в селсъвета и ме накараха да подпиша заявление с какво желая да се отоплявам през зимата. Зачудих се защо са нужни такива формалности и написах, че ще се отоплявам, както досега на ток. Тогава и не подозирах, за предстоящия режим. Не знам дали кметът е знаел, но допускам, че да. Така си “връзваше гащите” със саморъчно написаното ми заявление и си измиваше ръцете. Режимът на тока беше най-абсурдният политически и икономически гаф, който съм виждала. Имахме АЕЦ с шест реактора, а преживяхме оня кошмар, само защото другарите въртяха изгодна търговия с Турция и не искаха да си губят далаверата. За онова време народът измисли един анекдот, който звучеше така: “Благодарим ти, партийо любима, че в космическата ера ти ни върна към фенера!”
Трудно ми е да говоря за онази зима. Случи се мразовита и студена. Всички ветрове сякаш си даваха среща и правеха редовните си конгреси в моята стая. Къщата беше паянтова. В нея живеех само аз и нямаше откъде да дойде топлинка. Отначало режимът на тока започна два часа с ток, два - без. После системата се промени на едно към три. Имах чувството, че кръвта ми се желира от студ. Дланите, стъпалата и ушите ми почти през цялото време бяха посинели и безчувсвени. Пуснах Ласи да спи вътре в стаята. При положение, когато се бориш за оцеляването си режимът и хигиената са недопустим лукс. Нещата стигнаха до там, че се борех срещу опасностите от “бялата смърт”. Тогава газовите лампи и фенери, както и свещите станаха недостъпен дефицит и невероятен лукс. Дойде ми друга идея и закупих църковно кандило. Работата, обаче, беше в това, че кандилото гълташе олио като змей. Направо ме разоряваше. Освен това имаше навика да пръска мазнина по книгите, които четях и тетрадките, които проверявах.
Разбирате ли, училището беше полуинтернат и свършвах следобедните си дежурства по мръкнало. А тетрадките на децата трябваше редовно да бъдат проверявани. Един час на три не стигаше да си свърша задачите.
Имаше и нещо друго. Не смеех да заспя, докато токът е спрян. Страхувах се, че в ледения мраз има опасност да не се събудя. Чаках да възстановят електрозахранването, ел. печката да отвърне малко въздуха, за да се затопля под завивките и да се отпусна.
В тези ужасяваща дълги зимни вечери се занимавах с какво ли не, за да се преборя с дрямката. Преведох “Юда, братко мой” на Франк Йерби за мое удоволствие. Прочетох Библията, Сборник Гностически Евангелия, Корана и Бхагават Гита. За жалост, все на английски. Тогава възможността да намеря Свещените книги на родния си български език граничеше с нулата. И до днес пазя тези томове, осквернени с пръски олио от кандилото. Надявам се Бог да ми прости. Светите книги сигурно са били осквернявани и с кръв. Мазнината все пак е по-невинна….
Така, ден след ден зимата преминаваше. Бях постоянно болна, с дразнеща суха кашлица и вкочанени крака и ръце, но жива.
И тогава дойде нощта на снежната виелица.

ЛАСИ МИ СПАСИ ЖИВОТА

Никога преди това, нито по-късно съм била очевидец на такова бедствие. Смразяващ сух студ и бурен леден вятър. Из въздуха прехвърчаха малки късчета лед. По-късно научих, че е било -20 градуса C, а в стаята ми - около -10 / -15. Свита на тресяща се топка отчаяно гледах стрелките на часовника, за да стане време за бленувания един час светлина и топлина. Ласи лежеше в краката ми и също трепереше от студ. Цялата и козина беше настръхнала,а дишането й плитко и хрипливо. Опитвах се да чета Евангелието, но не мисля, че тогава възприех нещо. Вятърът стенеше злокобно и люлеше пламъка на кандилото, а стъклата на прозорците дрънчаха от поривите му. Часът за пускане на тока дойде и отмина, но нищо не се случи. Ток нямаше. По-късно разбрах, че имало огромна авария. Това обясни защо през цялата нощ и за миг нямаше ток.
Ресните на килима бяха скрежасали. Водата която държах в чаша на масичката до леглото си, се беше превърнала в кюлче лед. Ивица лед имаше и на врата ми, където свършваше високата яка на вълнения ми пуловер.
“Не трябва да заспивам! Не трябва да заспивам!” – повтарях си, но се унесох.
Изведнъж стана топло и приятно. Намирах се на тропически пазар. Имаше купища южни плодове, корали, ярки коприни. Звъняха някакви звънчета. Разхождах се за ръка с майка си и двете нещо се смеехме.
Тогава ме събуди сърцераздирателен кучешки вой. Вцепенена отворих очи и се намерих сред дим и пламъци. Кандилото се обърнало от вятъра и подпалило покривката на масичката, а оттам пламъците обхванали и юргана ми. Не го бях изгасила, защото не исках да заспивам. Бях се унесла неволно. Може би няколко секунди, които ми се сториха цял век, седях като Буда в пламъците и гледах тъпо. Изглежда, димът ме беше упоил. Ласи виеше проницателно. Усетих болка и видях, че Ласи е захапала ръката ми. После впи зъби в крачола на панталона ми и ме задърпа с всичка сила.
Можеше да избяга, защото умееше да си отваря вратата сама, но не го стори, а продължи да ме принуждава да стана.
Дойдох на себе си и грабнах кофата с вода, която държах в стаята, за да си мия сутрин лицето, тъй като чешмата беше на двора. Оказа се замръзнала. Тогава грабнах едно одеало и заудрях пламъците. Часове наред се борех с пожара. Точно си мислех, че всичко е изгасено и виждах въглени, незабелязани преди. Битката започваше отново. Всичко ставаше в непрогледен мрак. За щастие, кучето ме събудило съвсем навреме и огънят не се беше разпространил навсякъде.
На зазоряване, покрита със сажди и разкървавени мехури по ръцете излязох залитайки и намерих кмета в къщата му.Събудих го и хладно предупредих, че ако до края на деня не бъда снабдена с печка и твърдо гориво, ще разкажа в окръжния център за отношението им.
Справиха се с предизвикателството очудващо бързо. Всяка нощ, при топлината и уюта на бумтящата печка, Ласи продължи да спи вътре в стаята. Отпратих я на двора едва през пролетта.

БЛАГОРОДСТВО И ИСТИНКТ

Кучето ми също пострада от инцидента, макар и леко. Козината й беше опърлена на две места.
Какво биха ми отговорили мъдреците, дето твърдят, че при животното основното било инстинктът за самосъхранение? Ласи можеше да избяга без проблем, но остана. Остана и рискова живота си, за да спаси моя. Без нея нямаше как да се събудя и щях да загина от най-жестоката смърт. Знам със сигурност това.
Четирикраката ми приятелка живя щастливо до 14 години, когато умря от старост. Останахме неразделни през цялото останало време. Всички, които обичах и ме обичаха, знаеха, че искат ли да бъдат заедно с мен, трябва да приемат и Ласи.

МРАК И СВЕТЛИНА

Това е искрената ми история. Съдете сами за нейните герои. Нищо не съм спестила, нито преувеличила. Ако по-младите не вярват на част от събитията, нека бъдат благодарни, че зловещите действия им изглеждат фантастични и че не живеят в епохата на социализма.
Какъв отговор давам на въпроса в началото ли? Човекът не е венец на творението, но не е й исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина. И щом на света има котки, кучета, коне или делфини, готови да ни опитомят и обичат, все още за нашия път и развитие има надежда.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ИЗДАДЕНИ КНИГИ

"ПЪТЯТ КЪМ СВЕЩЕНАТА МАГИЯ"
Ключът за премахване на магическа намеса в квадрата на Абрамелин от книгата "Свещената магия" е поместен в тази книгата на издателство "ДИЛОК" ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

"ПРИТЧИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ"
Издателска къща "ГРААЛ" / 03.06.2006 г.
Автор Паула Лайт.

Издателска къща „ХЕРМЕС” представя
"СВЕЩЕНАТА МАГИЯ"
от Паула Лайт - маг и гадател; член на окултна ложа.
http://www.lionsclubs.org/EN/index.shtml
http://PaulaLightVerity.blogspot.com
http://paulalight.wordpress.com
http://www.paulalight.blog.bg/my/
ТЪРСИ СЕ:
Коя всъщност е жената зад псевдонима ПАУЛА ЛАЙТ
Един ден по електронната поща в редакцията пристигна този ръкопис. Авторката и до днес не разкрива самоличността си. Благодарение на кореспонденцията успяхме да научим доста неща. Завършила е филология и право. Владее няколко езика. Над 30 години се занимава с окултизъм. Живяла е в Африка, където изследва вуду магията, и в Западна Европа, където изучава херметизма. Обикаля света, за да се усъвършенства. В кореспонденция е с различни магове. Преминала през магията, Кабала и гадаенето, за да достигне до Висшата магия. Контактува с енергийни същности на по-високи нива. В изключително приятелски взаимоотношения е с обата на племето едо. Член е на окултна ложа. За нея няма непозната сфера в езотериката. От книгата и ще научите всичко за магията, но най-вече как се достига до Висшата магия. Издателството продължава да се опитва да осъществи личен контакт с авторката.
Съществува ли наистина магия? И как се прави? Наистина ли е толкова широко разпространено явление, както много хора вярват, или това са удобни оправдания за всички несполуки в живота ни? Именно на тези въпроси дава отговори Паула Лайт. Тя хвърля мост между полярните мнения за и против магията. Да, магията е реално съществуващ факт, но тя не се прави нито толкова лесно, нито така бързо. В повечето случаи се касае за естествени причини, довели до злощастия и неприятности. Но тъй като магия и „урочасване” наистина съществуват, как да разграничим черната магия от естествените причини и самовнушението?
Книгата на Паула Лайт е едно въведение в света на церемониалната магия. Авторката убедително изгражда тезата си, че в света има магия и магически актове, но остро се разграничава от популярните в България гадания на екстрасенси и врачки. За основа на магическите си практики авторката се позовава на староеврейската Кабала и на древни ръкописи, които тя подробно описва и интерпретира. Паула Лайт повдига воала на ритуалите, магическите атрибути и символи и тяхното значение за осъществяването на магическия акт. Трудноразбираемата наука на Кабала е представена възможно най-достъпно и е подчертано нейното значение за извършването на магическите призовавания. Авторката цитира някои от най-известните автентични трудове по магия, все още непознати в нашата страна. Подробно и задълбочено са описани различните източници, които са в основата на извършването на всички магически актове.
В книгата ще откриете интересна информация и по следните теми:
1. Как всеки, макар и несъзнателно, е практикувал магия.
2. Границите на магическата мощ
3. Магически атрибути и символи
4. Ангели, архангели и ангели пазители
5. Четиримата принцове на злото и техните васали
6. Призоваване на разумни субстанции
7. Кабала – наука за Бога, Човека и Вселената
8. Начини за напускане на физическото тяло
9. „Злите духове” – оръдия в ръцете на мага
10. Видове кристали и тяхната магическа сила
11. Какво НЕ е черна магия
12. Освобождаване от черна магия
13. Влиянието на невидимите сили върху човека и др.
Едно обаче е сигурно: която и да е жената, написала „Свещената магия”, тя е изпълнила мисията си: написала е книга, която по блестящ начин успява да разграничи истинската наука за магията от суеверните представи, битуващи в обществото ни по тази тема. Тя отговаря на потребността на хората да научат повече за магията, за начините на извършване и предпазване от нея. Магия съществува, но тя има своите закони, които е добре да познаваме, за да не ставаме безпомощни жертви в ръцете на мними магьосници, екстрасенси и врачки.

ПРЕДГОВОР КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Считам за свой дълг и свещена мисия да повдигна пред вас воала, който от векове скрива истинската същност на магията. Искам да ви убедя, че магическите актове не са глупави суеверия, дошли до нас от тъмната река на миналото, нито нещо страховито и чудовищно, което да буди ужас и тревога.
Тук ще става дума за Свещената магия, за истинското изкуство, съхранило следите от древната наука на отдавна изчезнали цивилизации. Но не мислете, че магията е достояние само на кръг от тайнствени адепти, скрити в някаква загадъчна земя като Шамбала... Вярно е, че представите за магията все още тънат в мистична мъгла и все още гледаме на нея като на неясен и затова плашещ феномен. В миналото вина за това е носила Църквата, която е положила неистови усилия да демонизира тази наука, а днес тайнствеността се е превърнала в защитен рефлекс.
В книгата няма да говоря за демони и ангели, а за разумни енергии, с които имаме дарбата да общуваме – стига да пожелаем и да се потрудим. Ние сме заредени с умението да разменяме информация с духовните същества, със знанието за смисъла на живота и смъртта, с разбирането на Бога още със самото си раждане. Само че потискаме тези дарби.
Дълго съм учила Свещеното изкуство, сама и с учители, тук и отвъд. Вървяла съм по тайните пътеки с неотклонната целеустременост да проникна в тайните на битието. Отдавна написах всичко за истините, до които се докоснах, но едва сега чувствам, че е дошло времето да споделя със света своите знания.
Ще ви науча как да творите магия, а също и как да разваляте зловредна магическа намеса.
За онези, които искат да се учат и да напредват в Свещеното изкуство, устремени да превърнат искрата на мъдростта във факел, съм готова на всякакви съвети и помощ. Те могат да ми пишат на: paula_light@abv.bg, и ще получат безплатен отговор на всеки разумен въпрос.
Ваша ПАУЛА ЛАЙТ
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

КНИГИ ОТ ПАУЛА ЛАЙТ
ОКУЛТНА ЛИТЕРАТУРА:

1. " Свещената магия " - ИК "Хермес".
2. " Пътят към Свещената магия " - ИК "Дилок
3. " Краят или Свещеното начало " - неиздадена.
4 " Сълзите на Малкут " - неиздадена.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА:

а) Разкази и повести:

1. " Приказки от Сините Планини " - ИК "Граал".
2. “Легенди от Сините Планини”
3. " Страсти в Сините Планини " / притчи - неиздадена.

б) Романи:

1 " Една нощ във Виена " - неиздадена.
2 " Кал и Светлина " - неиздадена.
3. " Очи " - неиздадена.
4. " Някъде във времето " - неиздадена.
5. " Силата " - неиздадена.

ПРИКАЗКИ за ДЕЦА

1. " Златина и Лешниковате фея " - неиздадена.
2. " Войната на горските животни " - неиздадена.

СЦЕНАРИИ ЗА КУКЛЕН ТЕАТЪР:

1. " Войната на горските животни ".
2. " Златина и Лешниковате фея ".

Народна медицина

Книгата "Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

Студени крайници и непоносимост към студ (стеснени кръвоносни съдове)
Изправяте се права в средата на стаята и се надигате на пръсти. След това се отпускате с цялата си тежест върху петите. Следствие на тази интервенция кръвта с тласък отива в крайниците и ги захранва.Това упражнение се прави сутрин и вечер по 10 пъти." Упражнението да не се практикува при разширени вени.

Слънчево изгаряне
Всеки който стой на плажа на слънцето и се зачерви като рак смята, че киселото мляко помага. Нищо подобно, то само облекчава.
Най-доброто средство е да се намажеш със силна ракия цялото тяло (добре е да е домашна. Буквално след минута, вътрешното горене (както казва човек в такъв случай изгарям отвътре) изчезва! До вечерта червенината я няма и най-важното не ти се бели кожата и получаваш приятен тен.

Рецепта която научих в Африка.
Когато слънчасаш както казват хората: Вземе се чаша с вместимост 250 гр. Налива се 50 гр. Оцет. Добавят се две супени лъжици захар и се долива догоре чашата с вода. Разбърква се да се разтвори захарта. Изпива се на един път. Добре се отразява и при сближаването на границите на кръвното.

Рецептите са предоставени от Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

Срещу критиците

Книгата "Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.


Привет на всички мои почитатели и критици, приятели и врагове! Тъй като ви смятам за еднакво значими и ви обичам еднакво, ще отговоря на всички, доколкото мога. Извинете ме, че разпространявам във всички сайтове един текст, но просто нямам време да обърна внимание на всеки поотделно.
Благодаря на онези читатели, които подкрепят моята кауза. Тъй като с тях вървим по една духовна пътека и споделяме едни и същи ценности, няма да им говоря по-подробно. Знам, че ще ме разберат и не биха се чувствали оскърбени.
Искам да обърна по-голямо внимание на опонентите си, умни или тъпи, достойни или недостойни. Разбира се, не им се сърдя. Не съм толкова наивна, че да съм очаквала да имам само обожатели. Нито пък толкова самонадеяна.
Тези, които възразяват яростно срещу статията ми за Страната “никога” и “никъде”, ме изпълват с искрено удивление. Доколкото разбрах, те не възразяват срещу моите аргументи, а срещу това, че съм ги поднесла в определен сайт ( “Аз, жената”) и са банални по своята същност. Но, приятели мои, не е ли добре една важна и горчива истина да се казва десет, сто, хиляда пъти, дори и с риск да станем банални? Вместо статията, коментирате мен и моето име. Или сте защитници на дрогата?
По-интересно ми е да разговарям с онези, които атакуват статията ми “Пътища, които не водят към храма”. Написаното прави чест на сърцата, но не на интелекта им. Не разбират ли, че не атакувам, а защитавам Православната църква от нейните поругатели, облечени в одежди на духовници и със сакрални символи, но с покварени души? Аз приех Светото кръщене на 22 години и три пъти се отрекох от Сатаната, а църковни служители, съзнателно или не му служат, с което не мога да се примиря.
По въпроса за Исус или Иисус критиците ми, разбира се, са прави по канон. Използвам съзнателно контаминацията, като по-всеизвестна и достъпна. Ако става реч за точност, истинското име е Йешуа.
Във връзка с това дали съм “масонка”, няма как да ви отговоря еднозначно и да ми повярвате. Ако кажа “да’, ще ме нападнете още по-яростно, при все че едва ли знаете по-добре от мен какво е масонството. Чели сте само жълтите глупотевини на антисемитите. Ако кажа “не”, ще решите, че лъжа, защото масоните дават обет за съхранение на тайната. Все пак, се чудя не сте ли чували поне това, че масонските ложи са забранени за жени. Както и да е, възможно е аз да съм първото изключение. Искам, обаче, да защитя Lion Club. Не знам кой е стоял зад тази организация в Третия свят, където работех, но сред членовете имаше италианска графиня, страстна католичка, която ходеше при болните от холера да им чете Библията, докато вие се страхувате дори да си напишете имената във форума. Имаше и много добри енориаши на Англиканската Църква. Но който и да стоеше зад тази организация, тя вършеше чудеса, не крадеше от средствата за благотворителност и човек винаги знаеше къде отиват парите му до последното пени. Аз се гордея, че имах честта да допринеса скромно за дейността на тази благородна организация.
Накрая, приятели мои, когато нападате някой, аргументирайте се с логически доводи като разумни човешки същества, вместо да реагирате тъпоумно и нелепо като глутница духовни поми
яри, което не ви прави чест. Мисля, че не сте глупаци. Само дето сте по нашенски зли. Най-сетне, ако се обедините така не със силата на омразата и агресията, а за нещо светло и полезно, можете да постигнете прекрасни неща.

С обич и уважение към всички: Паула Лайт.
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Книгата "Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Преди повече от десет хиляди години човекът се почувствал самотен в своите пещери, където по ъглите коварно пълзял мракът и край своите огньове, отвъд които трептели загадъчни сенки. Първичният страх от тъмата ражда самота, а самотата - копнеж за близост и обич. Първа на този глух и изстрадан човешки зов се отзовала котката. И оттогава тя дели с нас вечността.
Виждаме загадъчното й изображение в Древноегипетските фрески. Котки са свивали край огнищата в Древен Шумер, в Елада и в Римската империя. Котки са имали и най-простите селяни през Средновековието, а вещиците често са изобразявани с котка за партньор.
Така се нижели хилядолетие след хилядолетие. Някогашният дребен волен хищник загубил своята свобода, защото позволил да бъде опитомен. Той жертвал дивия лес заради огнището на хорските домове, заради своята привързаност към къщата на стопаните и, най-печалното, заради любовта си към най-жестокия и безмилостен звяр - човека. Вместо да ловува гордо в пущинака, носел плячката си, всяка птичка и мишка в краката на съществото, станало негов господар, за да се похвали. В живота е така. Позволиш ли да бъдеш опитомен, обричаш се на страдание.
Как живее днес древният спътник на нашия биологичен вид? Щастлив ли е в това време на синтетични храни и изкуствени чувства, на обезпаразитяване и обезчовечаване? С нас го свързват най-тежките вериги - бремето на генетичната памет. А ние? Ние наричаме геноцида “разреждане”, кастрацията - “контрол над популацията”, убийството - “евтаназиране”. Кожите на нашия древен спътник красят вратовете на жени, които нямат пари за кожух от норки.
Съжителството носи на някогашния волен хищник само болка. Доверявайки се на homo sapiens, клетото създание е заложило на губеща карта.
* * *
В една студена зимна вечер на вратата на апартамента си чух жално котешко мяукане. Не знаех какво да мисля, но все пак, отворих вратата. На прага ми клечеше най-галантният и чаровен котарак, който бях виждала. Нашарен в черно и бяло, наперен и сякаш ухилен самодоволно, горд със свободата си и с помиярското си потекло. Сякаш би показал класовото си презрение към всички ангорски, сеамски и персийски котки и би нагостил всеки надут аристократ с един хубав и здрав плебейски пердах. Направо си просеше името. Беше си маркиз дьо Карабас и не би могъл да се казва другояче. След като получи малко храна, животното не продължи да се натрапва, а се оттегли достолепно.
Това сложи началото на едно дълго и деликатно приятелство. Маркизът не би допуснал да бъде опитомен и да падне до нивото на домашна котка. Това би било под достойнството му. Той беше принц на контейнерите, рицар на свободата, казанова, чиято житейска цел беше повечето котенца в квартала да бъдат черно-бели.
Но малкият котарак стана и нещо повече от това. Превърна се в пробен камък, в тест за нашата човечност. Съседите мигновено се разделиха на две партии и, както е характерно за българина, малцина запазиха неутралитет.
Едната група, за щастие голямо мнозинство, тихомълком осинови маркиз дьо Карабас. Той се сдоби с ятаци на всеки праг, със своя купичка на всяка врата. Раздаваше благоволението си под формата на ласки справедливо и по равно.
Малцинството се състоеше от едно семейство ксенофоби, за които съществата на четири крака не бяха нищо повече от купчина боклук. Мъжът имаше подчертано Бай Ганьовско излъчване. Едър, червендалест, с бирено коремче и с мустаци, с които напразно се опитваше да убеди човечеството в своята мъжественост. В сравнение с него, Маркиз дьо Карабас беше хиляди пъти повече мъж. Жена му, булка с едър бюст, която отчаяно се опитваше да прикрие здравия си селски произход и чесновия си дъх с модни дрехи и няколко пласта грим, се пишеше за радетелка на хигиената.
Както и да е, всичко това - надутите здравни беседи, произнесени на невъзможен диалект, мръщенията и псувните биха били комични, ако не се стигаше до трагични последици. Съдедът два пъти чупи с дърво крачето на животното. Малтретираше го при всеки удобен случай. Всички подозирахме, но никой не можеше да докаже кой е извършителят на зверствата. Простакът винаги отричаше шумно “да е барал тази мърша”, а всички ние смутено мълчахме, защото простотията винаги има последната дума и успява да заглуши всички останали. Но, ако животните можеха да свидетелстват, алибито на съседа не би струвало и пукната пара. Винаги познавах кога злосторникът е в близост, защото животното побягваше със свита опашка като стрела, за да се скрие на таванския етаж.Надушваше го отдалеч.
И в един хубав летен ден нещастието се случи. Котаракът буквално се довлече в сградата със счупен крак и избити зъби. Муцунката му беше заприличала на зловеща маска. Бързо стана кожа и кости. Береше душа. Чудехме се какво се е случило. Не беше блъснат от кола, защото това не можеше да обясни избитите зъби. Появи се теория, че се е сбил с куче. Вярно, този галантен борец и кавалер би нападнал и пума в защита на мъжкото си реноме, ловната си територия или някоя четирикрака дама, но козината му изобщо не беше оскубана, а всички знаем: когато се бият животни, просто не може без такива белези. Все пак, както би се изразил Радичков, от тази история силно вонеше на човек. Ние, обаче, просто не искахме да вярваме и да допуснем това. Би било позор и клеймо върху нашата човечност.
Котаракът не можа да довлече телцето си нагоре по стълбите и остана проснат в сутеренния етаж, където бавно гаснеше.
Тръгнах надолу с купичка мляко, в което бях разтворила и малко антибиотик. Мерки на отчаянието. Срещнах съседката-ксенофобка. Тя скандалджийски се осведоми кога ще изхвърлим на улицата този “развъдник на бълхи”. Кротко й обясних, че животното умира, а когато смъртта е наблизо, всеки дължи поне малко уважение. Последваха яростни протести за хигиената. Булката изсъска възмутено, че си мислела, че живее в цивилизована държава. Откликнах учтиво, че преди този диалог аз също съм мислела така. Конфликтът, както е характерно при жените, зацикли в патова ситуация. Истински дамски гамбит. Оставаше ми само едно. Помолих друг съсед да качи малкото телце горе, до нашата врата. Със съпруга ми цяла нощ се будехме и гледахме дали животното диша. Издъхнало е някъде призори…
Два часа по-късно, когато вече бяхме погребали котарака и измили площадката, чухме жално и отчаяно мяукане. В коридора стоеше женска котка с малко котенце. Естествено, черно-бяло. Животните издаваха този сърцераздирателен звук в продължение на около петнадесет минути. Имаше купичка с храна, която дори не погледнаха. Накрая отидоха да си легнат другаде, въпреки че често бяха стоели до нашата врата. После се измъкнаха и никога повече не се появиха в този блок. Аз имам своето обяснение за случилото се. Не знам, обаче, дали учените - естествоизпитатели с всичките свои епруветки, колби, тестове, дисекции и центрофуги са в състояние да ми предложат свое обяснение. Ще го очаквам с интерес!

* * *
Сигурно се чудите защо Паула ви занимава с някакви си котки при толкова наболели социални проблеми.
Ще ви кажа! Всъщност, занимавам Ви не с котките, а с хората или по-точно с човечността. Защото, ако дори животните имат по-голям усет към тайнството и мистерията на смъртта, къде е нашата човечност? Ако си в състояние да нараниш със злобни ритници и удари едно дребно животно, което гледа към хората с обич и доверие, къде е нашата цивилизованост като “венец на творението”? Този, който измъчва слабите и невинните, е направил първата крачка към умрелите от глад дечица в оня дом за сираци, към извращенията в Могилино, към превърналите се в камери за мъчения старчески домове. От там до телените огради на Аушвиц и до каторгите на Сибир разстоянието е твърде кратко.
Вярно, животът ни наистина е тежък и груб и това ни смазва. Често се чудим с вдигнати вежди на пансиона за мечки на Бриджит Бардо и на организациите за защита на животните в цяла Европа. Аргументът ни обикновено се състои в това, че е смешно да се влагат толкова сили и средства за четириногите, когато страдат старци и деца. Не разбираме едно. Отношението към тия, които зависят от нас е критерий доколко сме хора. Не биха да забравяме това. Иначе ще се окаже, че за тези десет хиляди години сме търпели само регрес, че оня мрак, дебнещ в ъглите на пещерите и край огньовете е победил и вече се таи в душите ни.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ОТРИЦАТЕЛНАТА ЕНЕРГИЯ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Вече съм споделяла каква параноя тресе нашето общество на тема “черна магия”. Говорила съм как всеки трети се счита за “омагьосан”, за “жертва” и как тази масова паника пълни джобовете на куп тарикати и шарлатани. Отново ще повторя, че “омагьосването” не е чак толкова елементарен процес, достъпен за всяка врачка и всеки селски ходжа. Ако беше така, предвид злобата и завистта, обсебили съзнанията ни, всички щяхме да сме се изпотръшкали, поразени от черна магия.
Но всичко това не означава, че отрицателната енергия не съществува, нито че не сме засегнати от нея. Напротив, тя изобилства в духовното пространство на измъчената ни земя и всички страдаме от нея. Наред с това, всички причиняваме страдание. Ако този процес бъде погрешно назован “омагьосване”, тогава хората наистина са масово както жертви, така и извършители на черна магия. За щастие, стихийната, некултивирана отрицателна енергия не е същински злонамерен магьоснически акт. Първо, в повечето случаи се излъчва несъзнателно. Причинителят нито желае да навреди, нито разбира, че го е сторил. Второ, тази енергия е зловредна, но не толкова силна, както при умишлен акт на черната магия. При последния магът призовава други разумни енергии и субстанции, които се включват в енергийния му поток и го усилват многократно. При липса на осъзнат и изпълнен магически ритуал действа само собстваната енергия на човека, която, сама по себе си, не е в състояние да убива, нито да разболява много сериозно.
Каква е тази отрицателна енергия? Самото наименование е условно. Тя не е електрически натоварена. Става дума за биоенергийни вълни, които организмът отделя при определени обстоятелства. Това се случва в негативни житейски ситуации - при болка, скръб, подтиснатост, обида или при негативни реакции - гняв, завист, омраза. Затова и този тип енергия се нарича “отрицателна”. Заради отрицателните емоции. Може да я излъчва не само човекът, а и всяко живо същество, подложено на стрес и неблагоприятни условия - животните и дори растенията.
В зависимост от това дали е насочена към конкретен обект или просто се разсейва напосоки в пространството, тази енергия може да бъде пасивна или активна.

ПАСИВНА ОТРИЦАТЕЛНА ЕНЕРГИЯ
Опожарена е гора. Стотици млади и здрави дървета загиват, изпепелени, ронейки зелени сълзи. Те са в силата си и смъртта им е неестествена и неочаквана. Те не са просто материал за алчните търговци, а живи същества, изграждани година след година. Колко десетилетия са нужни, за да порасне едно дърво? Преди да загине, лесът излъчва вълни на болка, страдание и ужас.
В кланицата, например, болката и агонията на умиращите животни излъчват остри вълни на негативна енергия.
В една болница, по време на погребение, в старчески дом или в страна, засегната от война, масово излъчваните отрицателни вълни са толкова силни, че са осезаеми и за съвсем енергийно безчувствен човек.
Там, където има кавги, глад, тревога, атмосферата се нагнетява от такива излъчвания.
Може да ви звучи невероятно, но те са не по-малко страшни от “черната магия”.
В Африка познавах бизнесмен, който не само плащаше на работниците неразумно високи заплати, с оглед едва прохождащия си бизнес, а и на големи християнски празници често раздаваше подаръци наляво и надясно. На хора, които го съветваха да проявява по-голямо благоразумие, отговаряше кратко: “Обичам тия, които живеят близо до мен, да са щастливи”. Странно, но противно на очакваните икономически резултати от такова поведение, фирмата на човека направо процъфтя.
Не знам какво се излъчва от нещастните женици, които работят по дванадесет часа за минимални заплати и припадат от лошите условия на труд, но съм сигурна, че собствениците на такива предприятия трудно преуспяват, често са невротични и болнави, а в семействата им има крамоли и раздори.
Не разбирате ли? Всъщност е много просто. Независимо дали желаем това или не, всички ние сме енергийно и духовно свързани. Ако край нас има опустошена природа, измъчени животни, а още повече гладни и нещастни хора, всяка жива душа излъчва отрицание. Постепенно, атмосферата се нагнетява от тази вредна и лоша енергия.. Това, от своя страна, влияе на все още незасегнатите, които също започват да излъчват негативна енергия. Процесът става лавинообразен.
Не че някой желае да бъде така. Нито едно от страдащите същества не е злодей и не иска да наранява някого. Но неговите чувства на болка и скръб са не по-малко реално оръжие от отровния газ.
Какво, усмихвате се и не ви се вярва? Кажете ми тогава колко пъти, дори и младите и здравите сред вас, се събуждате с тягостно и мрачно чувство и направо не ви се става?Откога не сте се радвали истински на слънчевите изгреви и залези, на красотата на цветята? Нямате ли усещането, че сякаш наблюдавате света през сива мъгла? Страданието на ближния, на вашите братя и сестри ви трови. Волно или неволно, вие го споделяте.
И за какво са лъскавите коли, палатите, луксозните играчки, крадените пари, ако нямате сила дори да се усмихнете, а в жилите ви тече сякаш не кръв, а формалин? Не забравяйте, безразличието към чуждата скръб е нетрайно. Докато можете да издържате, защото сте млади и силни, пак добре. Но, рано или късно, човек остарява.
Тъй като съм енергийно отворена и възприемам всяка вълна, всеки импулс с пълна сила, напоследък избягвам да стоя на места, където се събират тълпи. Избягвам театри, храмове, оживени улици и учтиво отказвам да отида при събития, където са поканени много хора. След това с дни не мога да се съвзема от отрицателната енергия. А по природа съм весел и общителен човек. Просто с всяка измината година излъчваме като цяло все повече и повече отрицателна енергия.

АКТИВНАТА ОТРИЦАТЕЛНА ЕНЕРГИЯ
Понякога, съзнателно или не, насочваме негативните си емоции към други хора: към съперницата, към снахата или свекървата, към шефа, който ни подценявал, към работодателя, който ни дерял кожата или към политика-мерзавец. Омразата прилича на енергиен лъч, насочен към определена мишена, за разлика от страданието, което просто се разпръсква хаотично в атмосферата. Естествено, концентрираната и насочена отрицателна енергия е по-силна. Тя поразява и нанася духовни травми и рани. Неслучайно хора, които с поведението си са успели да си спечелят масова ненавист от страна на своите себеподобни, често се разболяват. Случват им се както лични и семейни, така и служебни неприятности. Независимо от завидното си финансово положение, страдат и се депресират. Често съм се чудела каква е тази саморазрушителна сила, която тласка разумни човешки същества да дразнят умишлено ближните си при такива критични обстоятелства?! По този начин те само нараняват по-зле самите себе си.
Например, шеф на ТЕЦ, крадил от клиентите, вместо да се покрие скромно и да бъде по-нисък от тревата, правейки се на бедняк, започва да демонстрира нагло новопридобитите си блага. Слага си, например, перлени вани и джакузита на работното място. Корумпирани митничари, за които се предполага, че тихомълком биха внесли краденото в чуждестранни банки, издигат къщи като замъци, подходящи за монарх в изгнание или за петролен магнат. Арогантни политици, предприели непопулярни мерки, водещи народа им към гибел, вместо да отклоняват неудобните теми и да се опитват да замажат положението, реагират с наглост, самонадеяност и бруталност.Визирам само за пример един министър на финансите по време на учителската стачка и друг, на здравеопазването, след антихуманното изявление за раково болните.
Сякаш у човека се събужда някакъв демон на саморазрушението. Защото не може да съществуваш в епицентъра на фокусирана към теб масова омраза, без това да ти навреди изключително сериозно.
Не по-малка е бедата за ония, които са насочили отрицателната си енергия към други хора. В случая не говоря толкова за съвест и морал, а за физика. Насоченото отрицание не може да бъде погълнато изцяло от обекта и част от него се връща към източника. Работата, обаче, е там, че се връща увеличено и смесено със същия вид енергия, дошла от мишената. Защото е съвсем естествено оня, към когото е насочена ненавист, да реагира със същите чувства.
И така, омразата е еднакво разрушителна за ония, които я получават и за ония, които я излъчват. Последните дори страдат повече.
Японците неслучайно дават много добър съвет за безвредно освобождаване от отрицателните емоции. Те съветват човека да си направи изображение на врага и, когато е много ядосан, да къса, чупи или замеря с ножове това изображение. По този начин се търси способ за неутрализиране на негативната енергия, без някой да пострада. Нещо като енергиен гръмоотвод.
Някогашната китайска традиция човек да се обеси на прага на врага си като най-тежко отмъщение с тези обяснения добива своят злокобен смисъл. По този начин към противника е насочена най-чиста проба отровна отрицателна енергия. Защото непосредствено преди смъртта излъчването е особено силно, увеличено от агонията на болката.
И така, оказва се, че в своите собствени естествени човешки реакции и импулси - страдание, болка, омраза, ние излъчваме и получаваме сериозни количества отрицателна енергия, като в крайна сметка от това страдат всички, включително невинните деца, подложени на отровното лъчение. Коварното е там, че никой от участниците в тази спонтанна енергийна битка всъщност не осъзнава какво прави. Ако кажете на измъчен, огорчен или изпълнен с гняв човек, че всъщност прави излъчване, подобно на черна магия, за нищо на света няма да повярва, защото наистина е действал невинно, без умисъл. Но тук става дума за хиляди, десетки хиляди човешки същества в нашата страна и за милиони по цялата планета. Ден след ден ни обгръща миазма от вредна енергия, която бавно и неумолимо ни уврежда.
Неслучайно Исус е проповядвал да обичаме враговете си и за силата на прошката. Ако излъчим положителна енергия, обич, състрадание в отговор на омразата, можем да неутрализираме вредите и да прочистим атмосферата от зло. Вярно, ние сме обикновени човешки същества. За нас е трудно винаги да отговаряме на злото с добро, на омразата с обич, на лошата постъпка с прошка. Трудно е, но поне можем да опитаме.
Старите хора съветват да не се плаче на погребение. В Средновековието са препоръчвали по време на големи злощастия и беди, като например чумата, да се пирува.
Трябва да се опитваме да се настройваме позитивно и оптимистично, колкото и непосилно да ни се струва това. Трябва да се стремим да реагираме с обич, състрадание и разбиране на лошите постъпки, дори това да граничи с невъзможното. Защото само така имаме надежда за избавление.
По-особена форма на отрицателна енергия са така наречените “уроки”

УРОКИТЕ
Преди да осъзнаем, че основната ни същност е енергийна, а материята е вторична, приказките за уроки е естествено да ни звучат като бабини деветини, като глупави и абсурдни суеверия. В какво се изразяват уроките?
Някой, обикновено жена, вижда нещо добро, красиво и приятно. Заглежда се продължително в него и гласно изразява или показва с поведението си очудване и възхищение. Около час след това обектът на тия чувства започва да се усеща зле. Обичайните оплаквания са немощ, апатия, замайване, прилошаване и главоболие. Пострадалият боледува от три до седем дни. Ако се касае за стар човек или за дете, т.е., за хора с по-слаби съпротивителни сили на организма, проблемът може да се задълбочи и да стане много по-сериозен. Това явление понякога се нарича и “лоши очи”.
Всъщност, касае се за по-специфична форма на отрицателна енергия. Очудването и възхищението са искрени, но някъде дълбоко, в дъното на съзнанието, те са примесени със завист или с друга негативна емоция. Отново човекът, който излъчва тези чувства и свързаните с тях енергийни вълни, го върши съвсем несъзнателно и, поне на рационално ниво, няма нито намерението, нито желанието да вреди на другия.
Както и да е, за разлика от обикновената пасивна или активна отрицателна енергия, уроките се срещат по-рядко. Качеството “да урочасват” имат само енергийно по-силни от обикновеното хора и то в определени фази и състояния. Например, жени в периода на климактериума. Последиците изключително рядко са фатални.
Едно своеобразно явление, от което, обаче, често страдаме, е енергийният вампиризъм.

ЕНЕРГИЕН ВАМПИРИЗЪМ
Мрачното готическо наименование на явлението не бива да ви заблуждава и подвежда. Енергийните вампири не са злонамерени и злокобни чудовища, а обикновени хора като вас и мен. Доста често това дори са съвсем добри хора, които на никого не мислят злото, въпреки неприятните резултати, които предизвикват.
Накратко, това са човешки личности, преживели наскоро някаква сериозна травма - най-често, душевна: загуба на близък човек, разочарование от любим, от дете, от близък сродник. Понесли една от хилядите болки, които ни сервира животът. За да се справят и да оцелеят, те са излъчили голямо количество енергия и страдат от енергиен глад. Това е нещо като енергиен еквивалент на сериозната кръвозагуба. Хората усещат, че са зле, че нещо става с тях. Липсва им “живец”, желание за работа или за развлечение. Те винаги са апатични и постоянно се чувстват уморени.
Тогава несъзнателно започват да търсят своите енергийни “жертви”. Може да са техни колеги, съседи или приятели. Може и да са съвсем случайни и непознати за тях хора - спътници в автобус или влак, лекари, адвокати. Общото за мишените е едно: до един тези хора са енергични, добродушни, оптимистични и от тях просто струи положителна енергия.
Наглед вампирът не прави абсолютно нищо нередно. Той просто влиза в разговор, оплаква се, изповядва се, търси съчувствие. След контакта си тръгва освежен и благодарен за вниманието и разбирането. Човекът изобщо не знае, че току-що е “изсмукал” от ближния си сериозно количество положителна енергия. А жертвата се чуди защо след това общуване се усеща толкова изтощена, замаяна, с главоболие и раздразнение.
Тук няма нито зло, нито виновници, но ако професията ви предполага често подобни контакти, просто се научете да бъдете малко по-твърди и егоистични. Усетите ли, че, необяснимо защо, определен човек ви натоварва, бъдете по-хладни и делови. Помогнете, но не позволявайте слабият да изсмуче вашата сила така, че вие да станете немощни. Давайте, но толкова, колкото можете да си позволите без да бъдете наранени.
И така, виждате, че докато осъзнатата “черна магия” е нещо изключително рядко, неосъзнатите, стихийни отрицателни енергии изобилстват в духовната атмосфера на човечеството. За да оцелеем и прогресираме като вид, трябва да се научим да ги разпознаваме, да воюваме срещу тях и да ги неутрализираме. А това можем да сторим не с помощта на скъпо платени шарлатани, а единствено сами, със своята воля и усилия.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ОМАГЬОСАН СЪМ !

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

ОМАГЬОСАН СЪМ !

Напоследък цяла България се тресе от тежка параноя. Всички, мъже, жени, деца, богати и бедни, образовани и невежи, се самообявяват за жертви на “черна магия”.
Ако тъп и мързелив ученик не си е взел матурата, на родителите и през ум не им минава, че просто си е заслужил двойката. Нищо подобно! Горкото детенце просто е омагьосано.
Съпруг, който е пияница и ходи по жени в никакъв случай не е просто негодник. Не, някоя мръсница е направила на човечеца черна магия. Иначе сигурно би бил мъдрец и въздържател, който погнусено извръща очи пред вида на дългокраката блондинка и влюбено гледа дебелата си петдесетгодишна съпруга.
Омагьосани са синове, които водят снаха, дето не ти се нрави, братя или сестри, забравили роднинските си чувства, заради наследствени спорове. Омагьосани са нелюбезните съседи, приятелите, които отказват да ти дадат пари назаем.
Безумието отива и до по-големи крайности. Някой се разболява, развива сериозни симптоми, но не отива на лекар, а при “специалист” по разваляне на магии. Ако това доведе до смъртта му, проблемът е само в това, че не е потърсил магьосницата навреме.
Може да Ви звучи невероятно, но бизнесмени търчат да им развалят магии, направени от конкуренцията, а преди избори магьосническата гилдия получава още едно тлъсто перо като даде рамо в битката против политическите опоненти.
Живеем като във фентъзи епос. Остава само да обвиним за провалите си ламите, джуджетата, троловете или самодивите.
Мисля, че редица от случаите плачат за психиатър.
Но, преди да обсъдим всичко това, нека първо си отговорим на въпроса има ли магия или не.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ МАГИЯТА?
Да съществува. В нея няма нищо злокобно, дяволско или демонично. Касае се за умението да се концентрира и насочва определен вид психическа енергия. В повечето случаи този, който практикува магическите актове, засилва собствената си биоенергия чрез съдействието на други разумни енергии. Призовава ги от по-високи нива с помощта на специални ритуали, формули и символи.
Във всичко това за обикновения човек има нещо загадъчно и мистично, нещо съвършено непознато. А неизвестността винаги плаши.
Бих искала, обаче, да подчертая няколко момента:
Въпреки че потенциално подобна енергия притежава всяко човешко същество, малцина са онези, които са се научили да я контролират, използват и насочват. Те в никакъв случай не изпълват цели гилдии, нито пък сайтовете им заемат цели страници в Интернет. Родното небе не е замъглено от летящи метли, нито се носи дим от магически огньове.
Тия, малцината истински магове, изключително рядко са злонамерени. Причината е много проста. Човек, който е влязъл в духовен и енергиен контакт с по-висши нива, рядко остава същият. Промяната обикновено е по посока на облагородяването и духовното извисяване. Разбира се, съществува проблемът с неволното, стихийно насочване на отрицателни енергии и мислоформи, но този процес не може да се нарече омагьосване, нито последиците му се развалят със специални ритуали.
Има и друг момент, който е от значение. Хората, които наистина са посветени и се занимават с магия, обикновено са достатъчно интелигентни, за да разбират ужасяващите последици за самите себе си и за близките си от един злонамерен магически акт. Те познават кармичните закони, инерционната сила на насочваните енергии и въздействието на всеки процес. Повярвайте, ако човек истински осъзнава до какво ще доведе това, за нищо на света не би направил “черна магия”, дори от това да зависи животът му.
Най-сетне, дори и някой действително да е жертва на отрицателна магическа намеса, така нареченото “разваляне на магия” само би усложнило и влошило нещата. Ако некомпетентни хора се намесят във вече станалите процеси, те биха могли, вместо да неутрализират негативното енергийно въздействие, дори да го засилят или да го “фиксират” още по-здраво върху жертвата.
Както съм обяснила надълго и нашироко в “Свещената магия”, много по-добър резултат би имало, ако пострадалият просто използва молитва, духовно пречистване или бъде подпомогнат от близък човек, който чрез средство за концентрация (един пентакъл на Абрамелин и определена формула и кристал) да неутрализира енергийното въздействие. Не е нужно този близък да е окултно грамотен. Ефектът в случая идва от енергийното сходство между хора, които се обичат и от вълните положителна енергия, които помагащият ще излъчва по посока на пострадалия.
Запомнете, че ако отидете при “професионален маг” да ви “разваля магията”, може да пострада не само джобът ви, а и здравето, и духовното ви равновесие. Тези процеси са твърде сложни, за да се оставяте в ръцете на шарлатани. А нито един истински, знаещ и можещ маг няма да стигне дотам, че да продава изкуството си като духовна проститутка. Защото колко струва нравствено човек, който знае, че негов себеподобен може да се разболее, да се побърка или дори да умре, но би го върнал, ако няма пари?!
Все пак, ще си позволя три примера, които илюстрират некомпетентността на маговете-шарлатани.

ЗАЩО СЧИТАМ МАГОВЕТЕ - ТРЪГОВЦИ ЗА НЕВЕЖИ И НЕГРАМОТНИ ?

1. Яйцето- пенкилер.
Ако, като всеки трети в България, решите, че сте омагьосани и отидете при “специалист”, почти задължително първо ще ви открехнат за чудесата на яйцето. Ами че то хич не било сложно да се установи диагнозата има ли магия или не. Просто счупвате едно яйце и го слагате в стаята, където спите. Ако белтъкът се пресече, значи работата е ясна! Омагьосани сте. На всичкото отгоре чудотворното яйце “абсорбирало” вредните енергии и състоянието ви леко се подобрявало!
Едва ли е възможно човешкият ум да роди по-големи глупости! За да не бъда голословна, ще ви предложа следното: Сложете такова счупено яйце в стая, която не обитавате нито вие, нито някой друг. Резултатите ще бъдат абсолютно същите. Е, може пък да са омагьосани стените или фикуса!
Яйцето си е яйце. От него може да стане омлет или, ако се следват природните закони, пиле. Но то не е някакъв загадъчен поглъщач на енергии, положителни или отрицателни, подобно на черните дупки в космоса, а още по-малко енергоизточник, излъчващ лечебни лъчи!
2. Вуду куклите.
В Нови Орлеан, Хаити, Европа, а напоследък и в Бълга-
рия вуду куклите се смятат за най-страховитите оръжия на черната магия. Правите изображение на врага си от восък, омесвате в материала малко от неговите косми, нокти, слюнка или пот и хоп! Той вече е в ръцете ви. Където бодете куклата с игли, ще се разболеят тези органи, а ако я изгорите, човекът ще умре.
Отначало вуду хоуганите и черните магове (бокорите) слушали слисано Европейските глупости за чудовищните кукли. После, подобно на нашенските професионалисти, видели възможностите за далавера и запретнали ръкави да правят кукли и да ги продават на туристите.
Разбира се, добре знаели, че в тези сувенири няма повече магическа сила, отколкото, например, в една тиква. Така съвестта им била чиста, защото всъщност на никого не вредели.
Във вуду магията никога не са се използвали кукли. Куклите са атибут на Европейската фолклорна магия от 14 век. Джуджу (вуду магьосниците в Африка) използват куклите единствено като… пратеници в отвъдното. Куклата се слага в гробище или на кръстопът, заедно с една скъсана обувка и се предполага, че може да предаде определени съобщения на мъртвите. Просто един невинен куриер.
Всичко това, обаче, не пречи на нашенските магове- предприемачи да прегърнат идеята и да произвеждат страховити вуду кукли. Всъщност, ни най-малко не съжалявам онези, които напразно са дали парите си. Човек, способен да желае зло на друго човешко същество, заслужава и по-големи неприятности от една по-малка или по-значима финансова загуба.
Категорична съм в твърденията си, тъй като съм изучавала вуду повече от три години в Африка и съм доста добре запозната с религията, ритуалите и магическите практики.
3. “Универсалните” амулети и талисмани.
Един от поредните гафове на комерсиалните магове е продажбата на предварително изработени амулети и талисмани. Знаете, че амулетът се използва само за защита, а талисманът цели да предизвика определени положителни резултати. Например, талисман за здраве, за любов, за пари и т.н.
Във вуду магията амулетът се нарича “бо”, а талисманът - “моджо”.
В окултните ордени Златна зора и О.Т.О. също се държи много на амулетите и талисманите.
Работата, обаче, е там, че никъде по света, където има сериозна магическа система, не се ползват амулети, талисмани и муски, които са за “шир потреба” и са били създадени чрез масово производство.
И двата магически пентакъла имат връзка с енергийната матрица и уникалното съзнание на всеки отделен човек. Всеки амулет или талисман е дълбоко индивидуален. Създава се със сложна магическа церемония. Символите се изработват след дълъг размисъл, за да съответстват най-добре на едно определено и неповторимо човешко същество.
Няма сериозен маг, който не би изпаднал в истински шок при мисълта за щанд с типови амулети и талисмани!
Алистър Кроули препоръчвал на учениците си сами да изработват своите талисмани и амулети, като се опитват да вложат в тях своята собствена представа за модела на Вселената. Това е сложна магическа операция, която започва с гадаене (обикновено с Таро). Ученикът изпада в транс след медитация и се опитва да пресъздаде в съответния свещен предмет - талисман или амулет - чрез символи това, в което е проникнал и което е почувствал при броденето си на по-висши нива.
Когато ми подари “бо”, подготвено специално за мен, един джуджу от племето едо в Западна Африка ме помоли сериозно, ако накитът се скъса, да не се опитвам да го поправям и нанизвам отново, защото можело да е опасно. Обясни ми, че моето “бо” изразявало динамичното равновесие между обектите на Вселената - между добро и зло, мрак и светлина, духовност и земна плодовитост. Предметът представлява една сложна и асиметрична плетеница от семена, шишарки, раковини, кристали, дърво и корали. Подредбата на елементите е толкова усложнена, че дори да го гледам с часове, трудно бих я възпроизвела върху лист хартия.
Бо или моджо само се подаряват, въпреки че често хората в Африка гладуват!
Никъде по света човек с повече духовно разбиране от това на една медуза не би въртял търговия с талисмани и амулети. А достатъчно е да отворите сайтовете, за да видите, че у нас го правят…
Слагат шепа билки в ивица хартия или, ако са особено “щедри” в кожена кесийка, връзват с червен конец и продават нищо незначещия боклук за 15-20 лева.
Мога да соча още много примери в подкрепа на твърдението си, че шарлатаните - търгаши нищо не разбират от това, което правят. Какво бихте казали, например, за шокиращата тъпотия на твърдението, че направената “черна магия”, непременно в някакъв предмет, фетиш или кукла, действала, докато е заровена някъде?! Що за магове са тези, дето дори не са осъзнали, че всички магически въздействия са на енергийно ниво, а останалото е просто катализатор за концентрация на оня, който прави магията? Като говорят за ефекта на заровените предмети, тези европейски експерти показват, че са със степени назад дори от Австралийските аборигени. Възможно е, също така, ако проучат адреса на жертвата си, сами да поставят на скрити места, върху прага или заровени в саксия някакви страховити псевдомагически дрънкулки. Целта би била да убедят нещастния човек, че наистина е омагьосан и да оправдаят високите си хонорари за всеки пореден сеанс по “разваляне на магията”.
Вярно, понякога шарлатаните имитират добре външната страна на нещата. Не липсват изобилие от свещи, тамян, огледала и пентакли, както и куп други псевдоокултни символи. Просто декор за сценките, които разиграват. Всичко това прилича на кух орех, без ядка вътре. Тези занаятчии наизустяват дори формули и думи на силата и ги произнасят с дълбок и драматичен глас. Но, кажете ми, ако чуете папагал, научил се да дрънка много думи, ще го наречете ли добър оратор?
Докато при ясновидството и лечителството страда само портфейла на жертвата, при магията е по-различно. Точно затова фалшивите магове ме гневят особено много. За да спечелят повече пари, те често драматизират нещата и твърдят в хор, че на клиента непременно е направена черна магия, че тя не може да се развали с един сеанс (таксата се събира за всяко отделно посещение), че трябва да ползва определени субстанции, билки, талисмани и т.н. перо по перо, кесията на окултния търговец се пълни, а клетият човек изпада във все по-голям ужас.

В КАПАНА НА САМОВНУШЕНИЕТО
Знаете колко мощна е силата на човешката психика и въображение. Те се развихрят особено неудържимо, когато става въпрос за магия. Така човек, който не е омагьосан, на който всъщност му няма нищо, може да се разболее сериозно и дори да умре.
Известно е, че ако шаманът при Австралийските аборигени насочи заострена кост към свой съплеменник, това се смята за “магия за смърт”. Удивителното е, че жертвата започва да се чувства обречена. Залинява, спира да яде, става апатична и наистина умира. Всъщност, направеният от “магьосника” жест няма нищо общо с магическите актове. Човекът умира просто под влияние на самовнушението.
Виждала съм африканец, на когото се смята, че джуджу е направил “черна магия”. Човекът започна да гледа с блуждаещ, изплашен поглед. Виждаше някакви сенки и призраци, подскачаше от най-малкия шум. Резултатът беше, че полудя.
Моя позната, психоложка, направила интересен експеримент. Надраскала нищо неозначаващи знаци, които приличали малко на арабски йероглифи. После свила хартията на руло и я овързала с разноцветни конци. За зловещ ефект, пъхнала и едно перо от гарван. После сложила предмета на прага на своя възрастна и наивна съседка. Като видяла, обаче, разширените очи на женицата и колко е пребледняла, се изплашила, казала й истината и прекратила опита. Горката жена била толкова щастлива, че не е омагьосана, че дори почерпила.

ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ТРАВМА
Друг зловреден ефект от псевдоомагьосването е, че възпитава у хората инертност, мързел и фатализъм.
Ако на човек не му върви в работата, в любовта или в учението, никак не е приятно да потърси грешките и у себе си, да признае, че не се е потрудил достатъчно или че просто силите и интелектът му не достигат за опрделена цел. Къде по-добре звучи просто да се оплаче, че е омагьосан! Тогава не е необходимо да се труди, да полага усилия, да се чувства непълноценен. Магията е нещо извън контрола му и, вместо некадърник, човекът се възприема като интересна и трагична жертва. Къде по-хубаво!
Лошото, обаче, е в това, че му липсва стимул да се стресне и да промени нещо у себе си. Отдава се на ленив фатализъм и шансът му да преодолее препятствията и да върви напред отпада. Така, заради успешния бизнес на някои шарлатани, един човек губи мотивиращата си воля, съвестта и съзнанието си. А има ли нещо по-вредно от това?!

НЯМА БЯЛО МАГИЧЕСКО ВЪЗДЕЙСТВИЕ
Някои от вас ще кажат, че не всички са “лоши”, че има магове, които правят само “бяла магия”- за любов, за плодородие, за здраве или късмет. Ще ви кажа едно и то е принцип в света на висшата магия: касае ли се за въздействие върху съзнанието на друго човешко същество или върху природните закони, такова нещо като бяла магия просто няма. Всяка противоестествена намеса е черна магия. Още повече, когато магът си позволява да придобива чрез действията си материални печалби. Ако с магия дадете любов на един, лишавате от любов друг; плодородието на едно място е глад и суша на друго; за да спечели пари един, губи ги друг. Природата не търпи нарушен баланс и всичко се заплаща скъпо и прескъпо (не само във финансов, а и в морален смисъл).
Бяла магия съществува само тогава, когато използваме енергията си единствено за самоосъвършенстване, за духовен напредък, свой и на човечеството като цяло, и за общуване с по-висши разумни енергии от други нива.
По-важни от чудото и магията са взаимната доброта, светлината и любовта в човешките отношения. Всеки човек може да постигне чудеса, ако има вяра в своите сили и воля да се бори и да отстоява себе си.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ДА ПОГЛЕДНЕМ ЗАД ВОАЛА

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Тук, на земята ние хората сме триизмерни същества с пет сетива. Възприемаме Вселената подвластни на ограниченията на материалната си същност. Можем да виждаме света на определено разстояние в пространството, а във времето сме ограничени в нашето “сега”. Останалото е мъгляв свят от спомени и надежди.
Ето с това ни е много трудно да се примерим. Човешкото съзнание е устроено така, че мрази бариерите, ограниченията, спирачките. Едва ли има мъж или жена, които да не мечтаят да знаят какво ще се случи утре, след година, след десет години. Мечтаем също да разбираме какво става в този миг на стотици, хиляди километри от нас или в главите на другите. Завесата обаче е неумолима и продължава да стои затворена. Ние крачим с разранени нозе по житейския си път и незнаем какво ще видим зад следващия завой.
Още от деца се опитваме да заобиколим тази граница. Спомням си, че като малко момиченце повтарях несъзнателномного древни обичай: Хващах една калинка и я държах на върха на показалеца си. После повтарях напевно “Калинке-малинке, покажи ми на къде ще се оженя!” Очакваше се, че бъдещия жених чака в посоката, в която отлита насекомото. Ако кацнеше на земята работата ставаше ясна: “щях да си остана стара мома”.
Друго, което правехме като деца е да късаме листата на маргаритката и да повтаряме: “щастие, нещастие, път, писмо, любов”. Чакаше ни това което каже последното листенце.
Знам, че има хора, които могат да прозрат отвъд воалите за да видят бъдещето: на човечеството, на нацията, на отделен свой събрат или посестрима. Но тази дарба е изключително рядка и с нея са удостоявани избраници. Иначе какъв е смисълът на загадката? Ако всеки шарлатанин-търгаш можеше да прозре в бъдещето, Вселената щеше да стане ужасяващо сива и скучна. И все пак, виртоалното пространство, обявите и рекламите във вестниците и телевизията просто гъмжът от самообявили се ясновидци, гадатели, астролози и врачки. Те не само злоупотребяват финансово с естествения копнеж на хората, но както ще видите правят със съдбата им и по-големи бели.
Но нека, преди да разобличим измамниците заедно, да кажем няколко думи за ония, истинските, които се появяват по-рядко от бели ластовици и озаряват с прозрението и мъдростта си своите съвременници.
Формите за проникване в бъдещето са основно две: пророчество и ясновидство, като ясновидството използва гадателството за помощно средство.

ПРОРОЦИТЕ
Това са необикновени, светли личности, с обаяние и харизма, за които се вярва, че контактуват със сили от по-висши нива - с Бог и с Духовни същества. Те разтварят пред тях непроницаемата завеса и им предават мъдри послания, съвети и описания на събития, които биха могли да се случат за в бъдеще. Общото между всички тях е едно: не те предизвикват контактите и избират да станат това, което са. Тъкмо обратното. По-висшата сила избира посредниците си, които често се подчиняват с примирение и неохота. Защото истинската дарба не е нито развлечение, нито източник на финансови доходи, недостъпни за данъчно облагане. Истинската дарба е бреме, страдание и изпитание, което избраникът носи като саможертва в името на другите.
В Древна Елада такива са били делфийските оракули. При определени случаи те бивали обсебени от определено божество, което им давало отговори на жизнено важни въпроси - за войната и мира, за реколтата, за преселението на народите, за управлението на владетелите. Никой не е заплащал на оракулите. Само понякога благодарни граждани правели дарение на храма, в който те служели. Забележете, на храма, а не на тях самите!
Горките надарени човешки същества често ставали прицел на обществената ненавист. Защото хората предпочитат да чуят сладките лъжи вместо горчивите истини. А оракулите просто не можели да лъжат, защото чрез тях говорели по-висши сили. Спомнете си за пророчицата Касандра. Сляпа и самотна, презирана от народа си и смятана за зла вещица, само защото предсказала печалния изход от една война.
При тези обстоятелства едва ли е имало кой знае каква конкуренция за тази кариера.
В Стария завет на Библията също се говори за пророци. Пророк е бил Мойсей, пред когото се явил Бог, за да му повели да поведе народа си през пустинята към Обетованата земя. Имал ли е Божият избраник лична полза от делото си? Никаква! Само години страдания. Често хората го ненавиждали, както ненавиждат всеки, който ги зове да станат от роби свободни, от жлака тълпа - народ, от груби материалисти - духовни същества.
В Новия завет пророк е бил Йоан Кръстител, видял Исус като Син Божи и Месия. И какво е получил за пророчеството си? Ами отрязали му главата.
Пророчеството на Йоан в “Откровение Йоаново”, известно ви като Апокалипсис, сигурно му е носело горчиви кошмари и тревоги, защото никак не звучи оптимистично.
Цялата Свещена книга на исляма, Корана, е плод на пророчество. Пред Мохамед се явил архангел Гавраил и му предал текста на едно послание, носещо Светлина и смисъл за мюсюлманския свят. Смятате ли, че получателят на небесното вдъхновение се е облагодетелствал от това? Не, нищо подобно! На неговите съграждани никак не допаднали високите нравствени изисквания на Бога към човечеството. Те изолирали пророка и целия му род. Опитвали се и да го унищожат физически. Накрая той се принудил да избяга със своите последователи от Мека в Медина.
Не по-щастлива е била участта на Нострадамус, чиито прозрения се сбъдват и до днес.
Нека кажем няколко думи и за българските пророчици Ванга и Слава Севрюкова. И двете са живели бедно и скромно. И двете са носели бремето на човешката болка, без да искат нищо за себе си.
Баба Ванга не е използвала нищо от благодарствените дарове, а ги е съхранила и завещала на народа си.
И така, истинските пророци се отличават със следното:
- Не те избират ролята си, а съдбата избира тях;
- Пророчествата им засягат само събития, жизнено важни за народите или отделните личности;
- Никой от тях не се е облагодетелствал материално от дарбата си;
- Те плащат за това, с което са надарени с физически и духовни страдания.

ЯСНОВИДСТВО И ГАДАТЕЛСТВО
Ясновидството е по-низша форма на умението да се прониква отвъд времето и пространството и да преодолява завесата. Определени хора притежават извънсетивни качества, които правят това проникване възможно. Обясненията са различни.
Според материалистите, мозъците на подобни хора са мутирали по определен начин и са направили тези дарби възможни. Според окултистите става въпрос за умение да се насочва духовната енергия към по-високи нива, отвъд материалната Вселена, където времето и пространството не съществуват. Ясновидците може да са медиуми, които получават прозренията си от мъртвите или от духовни същества, като ги призовават с определени ритуали. Чрез определени форми на свръхконцентрация на съзнанието, може сами да получават отговорите на своите въпроси. В такива случаи самите те не знаят дали просветлението им дава друга сила или то идва от собственото им “аз”. Когато тези дарби са истински, те могат да бъдат много вдъхновяващи и полезни. Дори и тогава, обаче, може да се окажат опасни или дори вредни.
Ясновидците искрено вярват, че са призовали добри духове на Светлината или благородни и добронамерени покойници. Дали, обаче, винаги е така? В извънсетивното пространство, точно както и в материалния свят съществуват и добро, и зло.
Една злонамерена разумна енергийна субстанция може да се представи за доброжелателна. В тези случаи тя ще предаде съвети и прорицания, които могат да тласнат човека в погрешна посока. Да го насочат към болка, страдание и дори към гибел. В повечето случаи ясновидецът няма съзнателна вина. Той или тя просто не разбират, че на поканата се е отзовал не желаният гост, а непознат натрапник. Тези проблеми са твърде сложни и дълбоки, за да ги изясня в рамките на една статия. Някои от тях съм засегнала бегло в “Свещената магия”. Други са предмет на книга, която предстои да бъде издадена. Тук ще се задоволя само да повторя едно предупреждение: Нека ясновидците бъдат бдителни за “неканени гости”!
Всички ние познаваме различни форми на гадателство. Ще спомена само най-популярните: Гледане в купа с вода, в огледало или в кристал. Гадаене по утайката на кафе или по линиите на лявата ръка. Гадаене чрез карти Таро. Прозиране в бъдещето чрез прочитане на случаен пасаж от Свещена книга. Гадаене с боб, което в Африка се прави чрез изсушените плодове кока. Гадаене по вътрешностите на жертвено животно или по изпражненията на птици, които за древността и Средновековието са били любими форми за проникване в бъдещето. Древна и модерна едновременно е астрологията, която представлява гадаене на съдбата по звездите.
Ще ви кажа кое е общото, обединяващо всичките тези форми на гадателство. Сами по себе си средствата нямат никаква роля освен да помогнат на ясновидеца да си повярва сам. Чрез тях надареният по-лесно успява да се освободи от задръжките на сетивата си, от съмненията и да концентрира и насочи енергията си, която всъщност върши истинската работа. Всъщност, всичките тези фигури, предмети и субстанции са просто биокатализатори или, ако предпочитате, вид психологически патерици. Така че всеки от вас, който се чувства надарен, може да изобрети свой нов метод на гадаене. Уверявам ви, че ще върши не по-лоша работа от останалите!
Но нека засегнем най-сетне един особено съществен въпрос:

ПОЛЕЗНО ЛИ Е ДА НАДНИЧАМЕ ОТВЪД ВОАЛА?
Моят отговор е, че е полезно само в редки и много важни случаи.
Пророците са уведомявали своите народи за съдбовни събития и духовни истини. Нито Мойсей, нито Йоан Кръстител, Нострадамус или баба Ванга са се занимавали с древни житейски проблеми. Те не са предсказвали ще се омъжи ли хлапачката X за Y, в когото е влюбена, ще си вземе ли студентът изпита (изпити е имало и през Средновековието, а дори и в Древността) или полезно ли е бизнесменът Z да инвестира капитала си в определен бизнес. Подобни гадания са гавра със Свещената мистерия.
Не ме разбирайте погрешно! Не подценявам вълненията на обикновения човек. Самата аз съм съвсем обикновен човек и ме терзаят същите чувства, същото любопитство. Но запомнете! Не винаги е полезно да знаем какво ще се случи! Понякога може това да е по-опасно и по-вредно дори от отрова.
Имам две малко чудати, но доста убедителни идеи за предсказанието, което ражда себе си и за предсказанието, което убива себе си. Иска ми се да ги споделя с вас с по един прост пример.
Ясновидката казва на възрастния мъж Иван, че ще се разболее от язва на стомаха. Тя не е злонамерена. Просто иска да го предупреди, а истинските гадатели, веднъж започнали, и да искат не могат да затаят нищо, нито да изричат лъжи.
До този момент стомахът на човека си е бил напълно здрав. Уплашен и притеснен, обаче, той увеличил киселинността на своя организъм. Започнал да спи зле и да се храни нередовно. Несъзнателно насочил към себе си отрицателна енергия, вследствие на страха. И ето, язвата била налице! Предсказанието само породило себе си. Ясновидката е видяла какво ще се случи, но няма откъде да е знаела, че казаното от нея ще предизвика бедата.
Астроложка прави на бизнесмена Драган хороскоп, според който го чакат печалби и добри инвестиции. Човекът става главозамаян и самонадеян. Без да се замисля много-много, започва да прави глупави рискове. “Какво толкова?”- мисли си - Нали звездите казват, че тази година ще печеля и ще забогатявам?!”
В резултат на поведението му, следва фалит. Типичен случай на предсказание, което само убива себе си. Звездите всъщност са казвали истината и предсказанието би се сбъднало, ако не беше предсказано.
Ето защо не разгръщайте воала лекомислено и без причина! Това не винаги има добри последици. Нека съдбата плете своята мрежа. Вие просто живейте като добри и благородни хора и оставете събитията да се случват според Божията воля. Съдбата е строга старица и може да ви накаже за любопитството!
Когато наистина е нужно, всеки човек, всяка обикновена личност сама става пророк за себе си. Необходимото ще ви бъде казано в сънищата или ще получите внезапно просветление и усещане какво бива и какво не бива да правите. Вярвайте най-вече на собственото си съзнание!
А сега нека направим кратка екскурзия в земята Шарлатания.

РАЗХОДКА В ШАРЛАТАНИЯ
Скъпи мои приятели, достатъчно е да изпишете в google “ясновидство” или да отворите който и да е езотеричен вестник и ще ви лъхне зловонието на измамата. Сергия до сергия, пазарище на лакомията и суетата! Куп врачки и магове, с тюрбани и без тюрбани, с метли и без метли, млади и стари, до един наследници на Ванга или на Нострадамус крещят и се надвикват да си предлагат продукта. Всички гадаят, прозират в бъдещето, развалят магии и лекуват. Всички хитруват и мамят. Всички имат твърди тарифи. Не знам доколко си плащат данъците и колко от тях са в сивата икономика, но за тези хора мистерията е просто далавера.
А дали предлагат истински продукт или ви пробутват менте? На бас, че става дума за второто!
А, стига бе! Ако всичките тези Касандри, Селени, Зузи и Айшета можеха да проникват отвъд времето, какво би станало? Всеки би знаел какво ще му се случи срещу сума от 5 до 50 лева, а при годишните астрологически хороскопи - за няколко хилядарки. Ами че това би превърнало човешката цивилизация в миш-маш от тарикатлъци и лавиражи за бягство от неизбежното.
Не, драги мои сънародници! Това е ерзац ясновидство и ерзац гадателство. Не е по-истинско от месото в кренвиршите или млякото в сиренето. Харчите си паричките, спечелени с труд, за псевдоокултни боклуци!
Как работят такива “ясновидци” ? Разполагат с няколко варианта:
1) извличане на истината: Задават Ви подвеждащи въпроси, следят изражението Ви и успяват да налучкат проблемите Ви.
2) разузнаване: Преди да направите сеанс, са разпитали Ваши познати и съседи за живота Ви. Правят го толкова хитро и дискретно, че горките Ви близки и не подозират, че са били подложени на разпит.
3) психологическо налучкване: Всеки тарикат-шарлатанин знае, че младите хора се влюбват и, щом са потърсили ясновидец, имат проблеми с взаимността. Старите хора, от друга страна, се вълнуват от болежки, децата или /и/ пари. Не е нужно да си Айнщайн за да предположиш това. Неслучайно, ако гадаенето е в Интернет, винаги искат датата ви на раждане (уж заради горките звезди).
4) щастливи прогнози: Ако са затруднени, тези гадатели винаги ви обещават розово щастие, взаимна любов, печалби от тотото и крепко здраве. Сигурни са, че почти никой няма да ги заклейми за подобни предсказания.
Ако пък услугите им са евтини или безплатни, не се хващайте на въдицата! Всеки търговец прави подарък или промоция с една-единствена цел: да ви “зариби”, за да ви продаде друг продукт скъпо и прескъпо.
На бас, че ако са ви гадали безплатно, непременно се е оказало, че имате магия, която предлагат да ви развалят срещу солено заплащане или страдате от болест, от която следва офертата да ви излекуват пак срещу висока цена. Как мислите, защо в сайтовете на повечето от тях гадателството, лечителството и развалянето на магии вървят в комплект?
Това е горчивата истина, мои добри и лековерни читатели! Тези пиявици и кърлежи сквернят храма на окултизма с Бай Ганьовска чеснова воня. Не им позволявайте да си получат килипира и да живеят със самочувствието, че са ви прецакали!
Опитайте се да живеете с вълнението на неизвестното. По-добре да не знаем какво има зад следващия завой. Искрено ви желая цветята в бъдещето ви да са повече от тръните!
Светлината да ви озарява!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ПРОТИВ ЛЕЧИТЕЛИТЕ - ШАРЛАТАНИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Нека започна оттам, че аз не съм сред скептиците и неверниците. Искрено вярвам, че понякога човешката болест и страдание могат да се повлияят и дори да се излекуват без общоприетите средства и методи на съвременната медицина, т.е., без хирургическа намеса или терапия с лекарствени средства. Но категорично не свързвам тези понякога удивителни резултати с нещо странно или свръхестествено. При това лечение не са намесени духове, призраци, малки зелени човечета от Марс или пък магически отвари с неизвестен произход. Няма жива вода, а въпреки вековните усилия на алхимиците, философският камък още не е открит.
Не, истинската алтернатива на медицината се крепи на три стожера, които правят удивителните й резултати възможни. Това са положителната енергия, насочена от донор или от самия болен; вярата на болния и катализатор, наричан още източник на плацебо. Тук е моментът да подчертая, че тези способи на лечение не са подходящи за деца. Децата имат силно, но неовладяно енергийно поле и въздействието върху него може да се окаже вредно, дори опасно. Съветвам ви в никакъв случай да не водите децата си при разни “екстрасенси”. Това може само да ги изплаши и травмира психически без всякаква полза.
Всички процеси, които настъпват във физическото ни тяло, често са свързани със състоянието на енергийното ни поле или на съзнанието ни. Не вярвате? Спомнете си само за явления като мнимата бременност и религиозния транс, при който на нозете и дланите на молещия се появяват рани, подобни на раните, които Исус е получил на кръста. И в двата случая емоционалното състояние на съзнанието - копнеж по майчинство, вяра и религиозне екстаз изменят енергийното ни поле и му влияят, а то от своя страна изменя състоянието на материалните клетки и тъкани. Звучи фантастично, но всички знаем, че съществуването и на двете явления е признато от науката.
И така, понякога болестта, засегнала тъканите, органите или кръвта на човешко същество е просто отражение, екот от травмите на енергийното поле. В такива случаи, алтернативната медицина или, както се изразяват някои, лечението с биоенергия, са дори по-ефективни от традиционните методи. Това е така, защото лекарите добросъвестно и старателно лекуват физическото тяло, но увреденото енергийно поле, нарушеният баланс продължават да излъчват импулси, които увреждат материята.
Затова бързам да кажа, че правя дълбок поклон и изразявам искрено уважение към почтените и безкористни алтернативни лечители.
Какво правят те? Насочват своята енергия към енергийното поле на пациента и го укрепват и балансират. За да стане “чудото” са необходими две предпоставки - лекуваният искрено да вярва в способностите на лечителя, а лечителят да изпитва светли и положителни емоции - състрадание, любов, загриженост.
Плацебокатализаторът е предмет или субстанция, които улесняват насочването на енергията от лечителя или вярата на лекуващия. Може да става въпрос за кристали, восък, куршуми, гасене на въглени, “чудотворни” икони и всякакви други предмети. Тук не е от значение химическия състав и структурата на плацебокатализатора, а единствено въздействието му върху съсредоточването, успокоението, вярата.
Не знам спомняте ли си за едно телевизионно интервю с човек, излекувал се сам от рак на пикочния мехур, за който всички лекари са потвърдили, че е злокачествен. Вярвам, че е така, защото на интервюто присъстваше и медицинско лице. Болният беше обикновен възрастен мъж, който искрено сподели как е постигнал чудотворния резултат. Представил си, че в тялото му бушува война. Раковите клетки видял като нашественици, а своите бели и червени кръвни телца - като доблестни войници, бранещи родината си. Методът проработил. След няколко месеца направили изследване на пикочния мехур на човека и той се оказал напълно нормален. Тук въображението на страдашия е изпълнило ролята на плацебокатализатор, който е подпомогнал енергийното му поле да насочи енергия, която да унищожи раковите клетки.
Преди повече от години, като млада девойка, чух за подобен случай от самата излекувала се болна, ведра и разумна учителка по изобразително изкуство. Нейният съпруг заемаше важен пост в града, където живееше семейството й, но беше истински негодник. Пиеше, ходеше по жени, биеше и тормозеше съпругата си. Жената се чувствала все по-слаба и отпаднала. Отишла на лекар и й поставили диагноза меланом (злокачествен рак на кожата). Тогава нещо в душата й се преобърнало и покорната овца се превърнала в лъвица. Хладно и спокойно тя казала на мъжа си, че ако не иска тя да разкаже на обществеността и най-вече на началниците му за всички негови безобразия, трябва да й купи малка къщица на село и да й осигурява издръжка, за да преживее спокойно последните си дни. Той приел безропотно, тъй като тираните винаги са и страхливци. Жената заживяла спокойно сред природата. Купила си една козичка и си направила малка градинка. Рисувала много и с вдъхновение, четяла любимите си книги и се радвала на слънчевите залези. Минали много месеци и тя се зачудила защо не й става по-зле, а напротив. Накрая отишла на преглед и се оказало, че от рака няма и следа. Помолили я да се подложи на всякакви изселдвания и, разбира се, приела, но нищо не успели да установят за причините на изцелението. И как ли биха могли? Енергията е невидима. От тежкия живот болната била със силно увредено енергийно поле, което дало отражение и върху тъканите й. Когато премахнала дразнителя, енергийният й баланс се укрепил и физическото тяло също оздравяло.
Подобни случаи са много. Чуваме за чудотворни икони, за въздействието на светената вода или на молитвата за оздравяване. Разбира се, трудно вярваме в тези истории, защото съзнаваме, че независимо колко възвишен е духовният символ, иконата все пак е просто рисунка, направена от човешки ръце с обикновени бои, а светената вода е същата субстанция, която точим от водопровода си. Молитвата пък е наизустено послание към Бога, което могат да научат и изрекат и малките деца. И, все пак, често случките за чудотворно учение с тези обекти са верни, но обяснението им е непълно или погрешно. Иконата, светената вода, молитвата са просто плацебокатализатори, които укрепват вярата на човек, че ще оздравее. Останалото върши собствената му енергия.
Но нека се върнем около две хиляди години назад в древна Галилея и Юдея. Там един босоног учител, простичък и светъл, е лекувал със силата на чистата си енергия, на любовта си към човека, на доброто. Нарича се Исус Христос. Той прогонил бесовете от клетия луд, вдигнал на нозе малкото момиче и верният си приятел, Лазар, които били в толкова дълбока кома, че ги смятали за мъртви. Излекувал и жената от Самара, въпреки че народът му считал самаряните за свои врагове. Използвал най-могъщото лекарство-енергията, породена от любовта.
След него имало и други. Доколкото знам, мюсюлманите също имат разкази за лечебната сила на своя пророк, Мохамед.
Много светци, отшелници, мъдри жени във вековете са лекували своите ближни. Правят го и до днес старци, прости селски женици, самотници. Не на тях съм обявила своята война! Напротив, целувам им ръка с искрено уважение.
Но, кажете ми, нима Исус е имал тарифа? Искал ли е определен брой сребърници на сеанс? Отказвал ли е помощ на бедните и нищите?
Дали светците са искали от пациентите си пари? Църквата е канонизирала Свети Козма и Дамян, и ги назовала Безсребреници, защото помагали и действали като лечители без всякакво възнаграждение.
Баба ми, която беше проста и неука селянка, гасеше въглени, но се срамуваше да вземе от хората дори пет-шест яйца, предложени от благодарност. “Как да ги взема, чедо?”- викаше - “Нали за цяр пари не се вземат?”
Ето това е истинското, духовно прекрасно лечителство. Такива са били през вековете истинските лечители. Вярвам, такива са и до днес.
Нека сега да сменим сцената и да се насочим към псевдолечителите и шарлатаните, които изсмукват като лешояди пари и сетни сили от тежко болните си братя и сестри. Отворете лъскавите им сайтове в Интернет! Вижте рекламите им в медиите и разкошните им къщи и коли. Вгледайте се в бездушните им фасади, подобрени с пластични операции и силикон.
Те всички се пишат духовни наследници на известни и почтени лечители и чудотворци. До един твърдят, че са велики, безгрешни и всемогъщи. Слагат пред имената си гръмки и неточни определения, най-често чуждици: екстрасенс, езотерик, биоенергетик. В сайтовете на някои от тях дори има раздел “цени”. Пазете се, защото бродят между нас и се хранят от нашата плът и кръв. Но как да ги познаем?
Ще ви кажа няколко любими техни методи, които използват заедно или поотделно:
Метод на директната заплаха:
Той е по-прост и откровен. Характерен е предимно за “лечителките” от ромски произход. Те спират случайни минувачи. Обикновено предпочитат жените, защото са по-емоционални и доверчиви. Казват на жертвата си, че макар и да не знае, е болна от някаква лоша болест (обикновено, рак) и предлагат да й баят или да й дадат чудотворна билка срещу известна сума пари. Понякога, по-чувствителни и лабилни хора наистина могат да се разболеят и да пострада не само портфейлът, а и здравето им;
Метод на фалшивия пенкилер:
Мошеникът твърди, че знае от някого с мистичен авторитет (тибетски монаси, български манастир, баба Ванга, Бог или Ангел, явил се насън) за чудотворно средство за лечение. То трябва да се прилага неколкократно в определени дози и трябва да се казват определени заклинания. Разбира се, това трябва да върши самообявилият се “доктор”. За всеки сеанс си има определена тарифа.
В моя град една благоприлична на вид възрастна дама “лекуваше” всичко - от счупен крайник или запек до левкемия и сърдечен порок с…хума.
Тя отиваше край града с малка кофа и лопатка и си зареждаше “аптеката” напълно безплатно. Хумата се мажеше, пиеше в разтвор с определена концентрация, и т.н.
Веднъж се създаде скандална ситуация, когато се оказа, че препоръчала на жена с тежко състояние на тромбофлебит да маже засегнатия крайник с гъста каша от хума. Вените на пациентката се пръснали и тя загубила много кръв. Едва тогава се сетила за “обикновената” медицина и лекарите успели да я спасят.
Един добродушен възрастен турчин, Махмуд, твърдо вярваше, че ако пие чиста газ по определена схема, с определени заклинания, ще се излекува от рака на белите дробове, от който страдаше. За всеки сеанс плащаше внушителна сума. Накрая човекът почина с обезверена душа и лош вкус в устата.
Спрях се на два примера, но случаите са безброй: чудотворни билки и минерали, хрущяли от акула, тайнствени вълшебни корени от мистичния Тибет. Списъкът е безкраен, а цените - убийствени.
Запомнете, чуете ли за пенкилер, за лек, който лекува всичко, бягайте надалеч!
Метод на “зарибяването” :
Тук лечителите-шарлатани действат точно като наркодилъри. Първоначално приемат жертвите си срещу сравнително скромна цена. След като ги “прегледат” (това се изразява в драматично размахване на ръце около телата им) казват, че могат да ги излекуват, но ще трябват поне четири- пет сеанса. На всеки сеанс сумата нараства. В един случай знам, че стига до 250 лева.
Метод на жертвоприношението:
Мошениците заявяват драматично, че те самите не желаят пари, но болният трябвало да “направи жертва”, за да има лечението успех и благопристойно му заявяват да даде “колкото обича”. Понякога му казват да хвърли лептата си на пода или на друго място. О, те са толкова чисти и набожни, че не искат да докосват нещо толкова мръсно като парите! Поне не пред очите на пациента. После ги грабват по-алчно от лисица кокошката. Ако човекът, обаче, хвърли по-малко от десет - двадесет лева, следват опечалени физиономии и намеци, че се подиграва и че няма достатъчно вяра.
Метод на фалшивата безкористност:
Тарикатите заявяват, че не лекуват за пари. Казват, обаче, на пациента, че ще му помогнат от дистанция, защото са много заети, вън от страната или пък трябвало да е така по предписание и дават мобилния си телефон. Номерът винаги започва с 0888. Те пак си вземат парите, но от мобилния оператор, с който имат договор, а пациентът добавя към другите си страдания и нервна криза, когато види телефонната си сметка.
Далеч не претендирам тези методи да описват изчерпателно картината. Измамниците са много изобретателни и си служат с богата палитра за замаскиране на истинската си същност.
Но, ще възразите, нима не си струва човек да плати добре, за да бъде излекуван? Нима здравето не е по-важно от всичко?
Разбира се, скъпи мои сънародници! Всеки разумен и почтен човек е готов да даде за здравето на обичните си деца, съпрузи или родители и последната си стотинка. Но, запомнете! Този храм е фалшив! Такива хора няма да излекуват нито телата, нито душите ви. Защо ли? Защото как да насочи лъч от енергия на чистото състрадание и любов човек, който гледа на вас не като на брат или сестра, а като на попълнение към банковата си сметка? На такива хора и очите и душите им са студени. Погледнете ги без надежди и предразсъдъци и сами ще разберете това. Те не само няма да премахнат болестта ви, а дори могат да я засилят, тъй като енергията, която насочват, ако изобщо успяват да насочат някаква енергия, е нечиста, поради тяхната алчност и корист. Сигурно поне няколко читатели ще си спомнят как след такива “сеанси” са се почувствали даже по-зле. Понякога по-хитрите измамници дори предварително си измиват ръцете, като предупреждават, че отначало на човека може да му стане лошо. Доколко сериозен е този проблем? Страшно сериозен!
Само в Интернет има над тридесет сайта на псевдолечители. Всеки лъже, крещи, хули другите, рекламира своята измамна стока. Всеки граби. 90-95 % от тия хора са откровени измамници. А, може би, дори и повече. Ще се опитам да Ви дам рецепта как да разпознавате сред тази глутница малцината истински лечители. Ето няколко безпогрешни белези:
1/ Истинският лечител никога не ви поставя диагнозата сам. Първо ви насочва към лекар и едва когато резултатите от изследванията и медицинското заключение са готови, преценява дали може да ви помогне или не;
2/ Почтеният човек не се притеснява от групови сеанси, защото няма какво да крие;
3/ Той или тя се опитват да ви обяснят как действа методът им, а когато считат, че няма да могат да ви излекуват, ви го казват право в очите;
4/ Те, истинските, никога не ви искат големи суми пари нито за жертва, нито по друг повод. Ако видят, че сте много бедни, приемат ви и без съвсем малката, символична сума, която са взели от други;
5/ По вида им личи, че не са богати и обикновено си изкарват хляба по друг начин. Лекуват в свободното си време.
Дано наистина разберете моето послание, защото не бива да бъдем наивници. Със своята чистосърдечност и вяра в човека не трябва да допускате да се храни злото.
Призовавам лекари, духовници, правителството и други институции да дойдат най-после на себе си! Народното страдание и болка тровят атмосферата с тъмни енергии и никой няма да бъде пощаден от възмездието. Политици без народ и духовници без паство са като овчар без стадо. Когато приемникът умре, паразитите също умират. Ако не дойдете на себе си, ще ви последва тяхната участ!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

“НЕКА ДА МЕ ОМАГЬОСАТ!”

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.


Драга редакция,
Знам, че медиите са ангажирани с много болни проблеми в тежко болната ни държава: престъпност, корупция, политическа демагогия, бездарието и безхаберието на министри и чиновници. Забравили сме, обаче, една много по-тежка и по-опасна диагноза- болестта на духа. В сравнение с нея, останалите рани по колективното народно тяло могат да се опишат като грип съпоставен с раково заболяване. Тук страданието е невидимо, агонията мълчалива, но от това нещата далеч не стават по-малко страшни…
Като при колективна масова истерия, всеки втори в България се счита за омагьосан. При професионални “магове”, които “развалят магии” търчат млади и стари, мъже и жени, бедни пенсионери и момичета. Правенето и развалянето на магии се експонира и преекспонира по телевизия, радио, вестници и списания. Ако някой не се е потрудил и се провали на изпити, разбира се, виновен е не неговият мързел, а завистлива съседка, която е направила магия против успех. Ако пълничка и пъпчива тийнейджърка не спечели сърцето на красивата футболна звезда на класа, виновна е пак “черната магия”, а не естественият факт, че момчето е предпочело стройната мажоретка. Болни тичат при маговете за отвари, билки, пренасочване на енергиите, махане на циреи и брадавици, лекуване на рак.Бизнесмени, вместо да проучат маркетинга, търчат при астроложките да им направят хороскоп с делова насоченост. Врачки и ясновидки въртят страхотна търговия с гадаене на таро, кафе, ръка, чаени листенца, нищо чудно и кучешки изпражнения!
И всеки е единствен и най-талантлив. Няма ясновидка, която да не твърди, че е наследница на баба Ванга, нито екстрасенс или астролог, когото да не са удостоили с контакт и съобщения мъдри водачи, духове, а понякога и сам Бог.
В тази легализирана лудница всичко се продава: талисмани, амулети, муски, билки, арабски текстове за омагьосване, вуду кукли, набодени с карфици с цел умъртвяване на съседката. Списъкът е безкраен.
И никой не разбира, че не е чак толкова лесно да се омагьоса човек. Ако беше така, при нашата колективна завист и злоба, да сме се натръшкали всички до един. Пак никой не желае да приеме, че в повечето случаи все пак е за предпочитане да отидеш при интерниста или хирурга, вместо при екстрасенса и баячката. Хората отказват да разберат, че да узнаят бъдещето не винаги е полезно, а понякога може да се окаже и доста вредно. Баба Ванга приемаше само хора, които са в истинска и много тежка беда. Ако Бог искаше да знаем какво ще ни се случи утре или след година, щеше да стори така, че това да е възможно, но би изчезнала всяка тръпка на очакване и вълнение в живота.
Нямаше да има нищо лошо, ако хората, които претендират да са надарени, правеха опит да помогнат безкористно на себеподобните си, както са правели Ванга, Слава Севрюкова, Преподобна Стойна. Нищо подобно! 99% от самообявилите се “окултисти”, “езотерици” и т.н. скубят ближния си без жал, направо му изсмукват кръвчицата!
А какво прави държавата? Ами просто потрива ръце и си събира данъците, както и от жриците на платената любов.Парите не миришат, нали? А Църквата? Предпочита да се занимава със собствените си ежби и да си дели имотите. Едва ли има нещо по-бездушно и сухо от нейните ритуали напоследък. Но правят ли духовниците нещо да изобличат шарлатаните? Най-много да измънкат неубедително някакво общо неодобрение, без сила, красноречие и апостолски плам. Даже от телевизията разбрах, че някакъв селски свещеник претендирал да разваля магия, а един от платените магове посъветвал моя читателка да отиде да й четат Киприановата молитва, преди да внесе таксата си и при него за разваляне на магията. Нещо като примирие между конкурениция и разпределение на ловните територии.
Заприличали сме на колективна психиатрия. Липсват ни само тапицираните стени и онези специални ризи, които се закопчават само отзад.
С добрата воля на едно голямо българско издателство публикувах книга, озаглавена “Свещената магия”, в която изобличавам злоупотребата с това възвишено, древно и прекрасно изкуство и, според читателите, които ми пишат писма, направо съм бръкнала с голи ръце в гнездо на оси. Ако в 21 век имаше клади, щях да се превърна в най-голямата пържола в страната не по желание на Църквата, а с усилията на платените използвачи, на маговете бакали.
Ако Църква, държава, учени, истински магове и психолози предпочитат да не хвърлят камък в рядката кал и си мълчат, това си е тяхно право. От днес аз обявявам война на всеки, който използва магията, ясновидството, лечителството, както и други свои паранормални дарби за пари! Време е да се изгонят търговците от храма! Време е да не се използват бисерите за свине! Време е да се сложи край на духовната проституция!
В тази война няма да използвам заклинания, амулети, енергията си, съдебни искове, клевети или интриги. Това са оръжията на слабите! Ще използвам само меча на Гебура, оръжието на разгневената справедливост и словото си. На хората ще кажа.Не се страхувайте и не си давайте парите на самообявили се “таланти”.
Приканвам шарлатаните да ме опровергаят, ако им стиска! Нека докажат, че е редно да използват духовните си дарби за пари, че в думите ми няма истина! А пък като са толкова велики нека ме омагьосат.Ръкавицата е хвърлена!
Email: paula_light@abv.bg

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

КРЕХКИТЕ ДУШИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Когато една държава позволи мозъците на най-умните и най-надарените й хора да изтичат, говорим за безумна политика. Когато страдат и линеят родените деца, а раждаемостта намалява, определението е безперспективност или безпътица. Ако гладуват старците ни, това е липса на самоуважение и достойнство. А когато смазваме под цървулите на безпардонна простотия непрактичните, чудаците, децата, които никога няма да пораснат, хората не от този свят, болни са духът и сърцето ни. Защото точно те са най-близо до Бога.
Крехките души, тези странни деца на човечеството, ги има във всеки град, във всяко селище. Те сякаш са имунизирани против баналността и еснафщината, от които огрубяваме ние и остават в зелените поля на една вечна, несекваща невинност. Тези хора нямат банкови сметки, застраховки, кредитни карти и семеен бюджет, но имат фантазия и въображение. Нямат къщи и апартаменти, но имат добродушие и чистота. Нямат престижни кариери, но са неспособни на подлост. Свят, в който градските чудаци са мачкани и презирани, е изгубен, защото те са мерило и пробен камък за нашата човечност.
Нека си припомним Люцкан от “Последна радост” на Йовков, който е толкова бутафорен и нелеп в нахлузената му насила войнишка униформа, защото душата му се стреми към покоя и чистотата. В крайна сметка, нелепите са всички останали, разумните и порядъчни граждани, които се вместват с лекота в калъпа и лесно се назовават войници, лакеи, тълпа, електорат. Люцкановците виждат отвъд илюзиите на обществените глупости и условности. Защото, в крайна сметка, не е ли едно крехко цвете по-достойно, по-значимо и по-истинско от безумието да се пролива човешка кръв?
На чудаците са способни да се присмеят само безмозъчните и безсърдечни грубияни. Не си ли спомняте, че в “Под игото”, след погрома на Априлското въстание, само един луд се е осмелил да протестира?
Дори дивашките племена усещат, че странните, по-различните сред тях имат някакво важно послание за общността, някакво незаменимо значение. В много хроники, записки на мисионери и антрополози, легенди и митове става ясно, че лудите са смятани за същества свещени, обладани от мистичен дух, които се ползват от закрилата на боговете.
Уви, в това отношение ние, българите, проявяваме учудващо безсърдечие, дебелащина и липса на всякаква чувствителност. Мисля, че за тази своя жестокост и безчувственост плащаме със страдания като за най-тежък грях.
Искам да ви разкажа за Коленка, за да наведете като мен глави от срам, съжаление и разкаяние. Ще го сторя, защото споменът за злото, студенината и безсърдечието на хората за нищо на света не бива да се заличава. Това би било доста удобно, но твърде вредно за нацията.
Може би си спомняте отразената по БНТ история за болния поет, издал една - единствена стихосбирка, но не доживял щастието да я види на бял свят. Мисля, че случката бе отразена във "Всяка неделя” на Киворкян, но не съм сигурна.
Познавахме човека, когато бяхме студенти. Коленка беше на около тридесет години, без жив роднина, блед и недохранен, облечен зиме и лете в една и съща кафява жилетка. Държавата го беше обявила удобно за инвалид и живееше на малка, направо символична пенсия. Обикаляше кафенетата и като видеше млади хора, предлагаше да им рецитира своите стихове срещу чаша кафе. Клетият, мразеше алкохола, но направо си умираше за чаша от ароматната кафява течност и за малко тютюн - луксове, които не можеше да си позволи с жалкия си доход.
Слава Богу, бяхме почти деца и еснафщината беше безкрайно чужда за всички нас. Когато имахме някакви стотинки, което също не се случваше много често, винаги купувахме на Коленка кафе. Бяхме прибързани, непостоянни, лекомислени и рядко се вслушвахме в стиховете му истински. Но, все пак, бяхме филолози и имахме усет поне дотолкова, че да разпознаем божата искра на таланта, когато я има. Често си говорехме, че този човек има прекрасни стихове и се чудехме защо не е успял да се утвърди като творец. Глупави деца! Коленка нямаше и ред в прослава на партията, на социалистическия труд и любимите вождове. В строфите му не плющяха червени знамена, нито ставаше въпрос за трактористи и бригадири. Пишеше или остри сатири срещу българския нрав и срещу властта, или нежни, неразбираеми за биволските глави на авангардната социалистическа интелигенция импресии. Какъв ти Съюз на българските писатели? Какво издаване? Мисля, че горкият човек беше голям късметлия, че имаше "жълта книжка", както се изразяваха простаците. Иначе сигурно щеше да свърши в затвора.
Случаите с “хулигански прояви” на Коленка бяха анекдотични.
Веднъж се вмъкнал в ресторант, където течал тлъст банкет на някакви самодоволни дебелаци от проспериращо ведомство. Той не обърнал внимание на зачервените от пиянство муцуни на мъжете, нито на разкопчаните блузки на другарките. Останал глух за вопиющата простотия на речите и за това, че вече пет шест пъти Илия градил своята килия, а онази оправна мома, дето беряла къпини, вдигала фусти пред пъдаря. За него събраните там били просто човешки същества, които се веселят. В някои отношения, поетът наистина си беше луд за връзване. Та завъртял се той от маса на маса с обичайното си предложение - кафе и по някоя цигара срещу рецитиране на стихове. Пируващите дъвчели вече влояващите се мръвки и студените кебапчета и кюфтета, лочели вино и ракия и сумтели презрително. Доколкото знам, никой не му предложил да хапне, макар че беше вечно гладен и много слабичък.
Накрая, един бабаит решил, че този навлек е чужд елемент и го хванал под ръка с цел да го изведе от заведението.
Докато ваеше с нежна грижливост лиричните си стихове, Коленка импровизираше сатирите си без всякакво усилие, понякога направо устно, без да записва думите. Та тогава се ядосал на простащината и грубото отношение и ревнал така, че заглушил оркестъра и дори пиянските крясъци. Изрецитирал следното:

Долу в ресторанта пак банкети,
Пак превземки, снобска куртоазия.
Искам революция, станете!
Чуха ме, надигат се от масите
И избухна, само че в клозетите
Революцията на стомасите.

Разказът за случилото се по-нататък е противоречив и объркан, но скандалът наистина бил колосален.
Със сигурност знам само, че Коленка бил задържан за дребно хулиганство и пренощувал в милицията. На сутринта, обаче, го пуснали, защото разбрали, че е психически болен и се води на “диспансерен учет”.
Знам, също, че уволнили едно сервитьорче, което твърде много харесало стиховете, не се сдържало и бурно заръкопляскало.
В друг случай, поетът, макар и обявен за луд, едва се разминал със “златната решетка”, защото в разгара на помпозни, натруфени и бездушни Ботеви тържества изрецитирал патетично следното:

Настане вечер, месец грее.
Балканът нищо не разбира.
Бай Ганьо просто не умира!

Най-интересно е, че Коленка всъщност беше съвършено аполитичен. Ако му заявяха, че е борец против безумието на социализма, против цензурата и демагогията на властта, щеше искрено да се учуди. Той оценяваше не друго, а човешките души и това дали са направени от благороден метал или от евтина имитация. Просто не понасяше бутафорията, превземките и лицемерието. Грандиозните сцени на конфуз за управляващите, които развихряше, биха могли да се случат с не по-малка вероятност и при крайно дясно фашистко управление или при корумпирано демократично правителство. Творецът беше коректор на съвестта, въпреки че едва ли сам осъзнаваше това.
Малцина познаваха другия Коленка - тих, лиричен, нежен и много тъжен човек. Нямаше родители, братя или сестри. Не знам как и при кого е отрасъл. Едва ли някога е имал собствен дом. Живееше срещу евтин наем в една тясна, опушена стаичка. Беше евтино, защото къщата, една съборетина, се намираше близо до жп гара, а писъците от свирките на локомотивите и трясъка на пристигащите и заминаващи влакове гърмяха със страшна сила. Като че и в това имаше нещо символично. То отразяваше цялата гротеска на жестоката действителност, състоянието на преходност и тленност, в което съществуваше поетът. Сякаш животът му се беше превърнал в тясна и задушна чакалня на път към небитието. И до днес си спомням два стиха, които често обичаше да повтаря:
“Влакове, братя безсънни,
плъхове в черен капан.”
Усещате ли жестоката, студена и безнадеждна обреченост?
А иначе Коленка си беше млад човек, с копнежи и мечти. Той се влюбваше в най-красивите момичета, напълно недостъпни за него. Гледаше слънчевите изгреви и се радваше на люляците, нацъфтели близо до квартирата му, като дете. Четеше унесено Достоевски, Лермонтов и Шели и бавно гаснеше от глад, пренебрежение и самота.
Не знам какви са били дните му по-късно, в наше време, преди да умре. Чух със сигурност, че продължил да живее с жалък доход от инвалидна пенсия, да гладува и да няма стотинки за кафе. Продължавал напразно да се бори за издаването поне на една своя книжка. Нищо не се променило за него под слънцето.
“Бай Ганьо просто не умира!”
Между нас има много духовни братя и сестри на Коленка. Ще ги разпознаете по отнесените погледи и детските усмивки. Подобно на поета, те са в черен капан, чиято жестокост едва ли проумяват.
Познавам една жена, за която се говори, че била почти гениална като ученичка в областта на математиката. Завършила две висши образования. Не успяла да си намери работа по специалността и нещо в нея се прекършило. Сега, зиме и лете, продава вестници на улицата.
Друг чудак, завършил атомна физика и превеждал Омар Хаям, често рови по контейнерите за смет за да събере малко хартия.
“Миличката” била някога учителка, но й съкратили щата и женицата превъртяла. Сега обикаля по улиците с един чифт чорапи в ръката, който уж се опитва да продава. Неудобно й е да си признае, че проси. Наричат я така, защото се обръща към хората с думите: “Миличък /а/, няма ли малко да ми помогнеш?”Ожесточените и мизерстващи хора често я срязват грубо. Но, по свой начин, тя не е без душа. Веднъж, мрачна и угрижена за нещо, вървях с наведена глава. “Миличката” беше докопала някоя стотинка плячка и дъвчеше баничка. Познаваше ме, защото често й бях давала по някой лев. Тогава ме погледна съчувствено и каза: “Миличка, да не си гладна? Дай да ти отчупя половината”. Доплака ми се от добротата на тази клета изгубена душица и депресията ми премина.
Тези хора всеки ден са сред нас и покрай нас. Не ги отминавайте с презрение! Те не заслужават това.
Неотдавна гледах някакво телевизионно предаване за човек, който живеел в стар, бракуван автомобил. Бил безработен и съществувал като птичка Божия - понякога ял, по-често - не и спял на задната седалка. Каза, че обичал да чете фентъзи на светлината на някакво фенерче. Истински духовните хора вечно си остават донякъде като деца. Когато го интервюираха, усмихнато обясни, че се справял и животът му не бил чак толкова лош. Когато го слушах, ме досрамя за всичките ми оплаквания за кризата, за високите сметки, за периодите на безпаричие. Осъзнах, че този човек стократно ме превъзхожда духовно.
Чудаците, хората “не от този свят” са навсякъде около нас. Ще ги познаете по усмивките им, когато другите се зъбят и мръщят, по светлата им наивност, по липсата на амбиция и лакомия, по това, че им е чужда завистта.
Понякога си мисля, че те са маскирани пратеници на Създателя. Деца на Светлината, които са пробен камък за човечността ни и за нашите души. Ако е така, мислите ли, че успяваме да издържим изпита? На мен ми се струва, че не. Струва ми се, че сме превърнали цивилизацията си в студена, антисептична и метална кабина на прагматизма, теглилките и мерките, на пресметливостта и жестокостта. Живеем в свят, в който крехките души биват строшавани и безчувствено газим по техните отломки.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

БЪЛГАРСКИЯТ “ЕЛИТ” ИЛИ ЦИРКЪТ БЪЛГАРСКИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.


Напоследък България се тресе от безумен снобски делириум. В публичното пространство и то не само в жълтата преса непрекъснато се спрягат понятия като “елит”, “VIP” персони и т.н. и т.н. А страната ни до скоро беше пролетарска и социалистическа и всички си бяхме “другари”, макар и някои да бяха по-велики другари от другите. В тази наша родина, ако проследим произхода си и се върнем с по няколко поколения назад, неизбежно ще стигнем до цървулите и здравата селска пот. Въпреки това, вече полудяха на тема по-специални, богоизбрани и важни личности, каймак на обществото. Ако се осмелиш да заявиш, че едни с нищо не са по-специални от другите, моментално те обвиняват в популизъм, който непременно е “евтин”. Та как да не се възмутят величията и елитарните персони на опита ти да кажеш, че в тях няма нещо особено специално, че няма обикновени и необикновени хора, а просто хора? Та нали те, нещастните, са пълзели, унижавали са се, крадели са, лъгали са и са измърсили душите си, за да се доберат до мечтания връх и да станат нещо по-специално от другите? Птицата дори не забелязва, че лети на високо. Виж за охлюва, ако допълзи до върха на едно дърво, това става най-великото постижение на света.
Казаното до тук съвсем не означава, че отричам изцяло съществуването на аристокрация. Да, има елит, има и аристокрация. Повярвайте, обаче, че тези, които принадлежат към нея истински, изобщо не намират за необходимо да го демонстрират, защото са земни, естествени, прекрасни. Възможно е хора, които са такива избраници, да имат благороден произход, възможно е и да нямат, но тяхната аристократичност и елитарност извира от достойнството, щедростта на духа, блясъка на интелекта.
По моите възгледи, произходът сам по себе си не означава нищо. Както казва Харпър Ли в “Да убиеш присмехулник”, това, че няколко поколения от дедите ти са клечали върху едно и също парче земя не те превръща автоматично в благородник. Нали всички произхождаме от Адам и Ева, чуди се детето, героиня в нейната творба. Тия, които претендират за благородство само заради дедите си ми приличат на картофите. Всичко ценно, което притежават, се намира под земята. Ще илюстрирам това свое отрицание само с един пример. Замайва ли ви с благородство, извисен дух и фин ум господин Симеон Борисов Сакскобургготски? Та той понякога трудно свързва няколко думи в приемливо изречение. Неприятно надменен е, което никога не е характерно за истинския благородник. Истинският благородник, също така, никога не проявява алчност и не би ограбил едното око на недъгавия или последната риза на бедния.
Не мисля, че и богатството е белег на елита. Традицията познава явлението “парвеню”, което сега изобилства в България. То е свързано с желанието шумно и просташки да демонстрираш богатството си. Нашите парвенюта издигат къщи като палати, правят пищни приеми, въпреки че не знаят с коя ръка се държи ножа и с коя - вилицата и бихте могли да ги заблудите, че извадените очи на няколко килограма копърка са чер хайвер.
Не те прави член на каймака на обществото и това, че си красива блондинка с пищна гръдна обиколка, било естествена, било от силикон, нито това, че си манекенка и имаш дълги бедра. С тези качества могат да се похвалят и сестричките от най-древния занаят, поне в по-изисканите градове на Европа като Хамбург, Стокхолм или Виена.
След като споделих с вас какво според мен не е аристократизъм, ще ви дам няколко примера какво смятам, че е истинското благородство, благородството на духа. Единият е исторически. Всички знаете, че Мария Антоанета е завършила живота си на гилотината. Преди това е прекарала в затвора дълги дни под опеката на ненавиждащото я трето съсловие. Била е принудена многократно да кърпи чорапите си, с усилие е поддържала личната си хигиена и, все пак, нито се е озлобила, нито е изпаднала в унизителни и сълзливи молби за милост. Просто тихо и спокойно е носела бремето си. Когато се е изкачвала към гилотината, неволно настъпила палача и му се извинила за това. Нейните съвременници споделят, че никога не е приличала толкова на кралица, колкото в ония дни.
Мой приятел, писател, ми разказа за срещата си в Москва с един обеднял дворянин. Живеел сам, сред дрипи и в мизерна квартира с една стаичка. Единствената ценна вещ, която притежавал, била сребърен самовар с много красиви инкрустации и гравюри. Приятелят ми се възхитил от красивата вещ и предложил да я купи. Човекът отговорил, че и да умира от глад не би я продал, защото е спомен от рода му, но , тъй като я е харесал гостът, с радост би му я подарил. Естествено, писателят не приел самовара, но благородството на този човек го е впечатлило толкова, че никога не го е забравил.
Познавах една италианска графиня, омъжила се против волята на родителите си, която живееше в Африка със съпруга си - инженер. Когато се полагаха усилия да помогнем на бедните болни от няколко квартала, пламнали от холера, тя също беше сред доброволките. Гледките, изпражненията, вонята бяха ужасни. Признавам си, че няколко пъти ми прилошаваше и дискретно се измъквах вън от съответните къщи. Не и тя. Спокойно сменяше постели, бършеше мръсотии, милваше челата на болните и им четеше избрани пасажи от Библията. Когато съм хленчила за трудности пред нея, тя ведро се усмихваше и ми казваше, че доброто винаги идва, стига да проявиш кураж, да не се огъваш пред ветровете на изпитанията и да пазиш човешката си същност. Тази жена за мен е всичко, което представлява истинският аристократ.
Но да се върнем към нашенския елит, към кликата на богоизбраните, които, поне по тяхната твърда убеденост, са каймака на родното общество. Те са обявени за VIP, very important persons, сред нас. Буквално преведено, това означава “много важни личности”. Мисля, че понятието е възникнало за пръв път на езика на дипломацията във военно време, когато се считало, че определени лица имат голямо политическо значение за страната си и трябва да бъдат внимателно охранявани от врага. Дали нашите съвременни нотабили са истински обществен каймак, който краси и облагородява лицето на България? Дали са толкова безценни за нацията и бъдещето ни, че загубата на всеки от тях би била непрежалима за нас? Накратко, благородни и елитарни ли са нашите “избрани”? Ще тръгна от твърдението, че всички те са истински внуци и внучки на Бай Ганьо. Но ще побързам да уточня, че, все пак, техният дядо е бил много по-достоен българин.
Вярно, героят на Алеко е бил простак, с ниска култура, с лоши обноски, лакомия и детински егоизъм. Характеризира се с чеснови миазми, дебелащина и грубост. Но, все пак, човекът е тръгнал на път, за да спечели богатството си с някакъв труд. Мъкнел е сам дисагите си, в които е имало мускалчета с розово масло, което е произвел или поне си е купил. Пътувал е във влака, не в специален вагон, а заедно с другите пътници на втора класа. И всичките му хитринки, икономии, дяволии, номера са били с цел да натрупа капитал и да работи в България. През цялото време е копнеел да се върне и цървулите му винаги са сочели към родината.
Неговите потомци днес, новият български елит, е по-различен. Представителите му не си дават труда да продават розово масло, а просто ограбват парите на ония, които са се потрудили. Не се возят с обикновените плебеи, а на яхти, самостоятелни самолети, луксозни лимузини. Овладели са добрите маниери, но само по форма, не и по съдържание. Вместо цървули, носят мокасини марка “Гучи” или, подобно на госпожа Масларова, обувки със златни кантове. Вместо дисаги се разхождат с дипломатически куфарчета от естествена кожа и с лаптопове. До един са костюмирани,а дамите са облечени в бутикови тоалети. Все пак, простотията си е някъде там, в ядката на същността им, замаскирана така, както човек би се опитал да потули с парфюм факта, че не се е къпал. Липсва обаче наивността, добродушието, смелостта и любопитството. Внуците са много по-лоши от дядо си.
Аз бих разделила потомците на Бай Ганьо, днешният наш елит на три групи: политици, мафиоти и обслужващ персонал.
Политиците всички си ги знаем. Станали народни избраници срещу порция кебапчета или няколко литра олио, добили самочувствието на управници, които мъдро ръководят нашите съдбини, те до един са самозабравили се нищожества. Мръщят се гнусливо и обвиняват в популизъм всеки, който им напомни, че са задължени към тия, на които са призвани да служат. Думата “народ” ги дразни и реагират на нея, както бик на червено платно. Солидните депутатски или министерски доходи не ги удовлетворяват. Те яростно се състезават в трупането на нерегламентирани доходи чрез обществените поръчки, комисионните, откровеното присвояване от бюджета и бакшишите на господарите, за които лобират. Приличат на охранени свине и шопари. Изведнъж се оказва, че всеки от тях има брачен партньор, брат или друг роднина, който е с феноменална дарба да трупа пари и да печели конкурсите за държавни поръчки. Стигнало се е дотам, че “честен политик” на мен лично ми звучи като “девствена проститутка”. Надменността, лицемерието и безобразията им са неописуеми. Те кривят презрително лица пред протеста на българския учител или пред мизерията и страданията на българските пенсионери и инвалиди. Возят се на яхтите на мафиоти или инжектират нечий сенчест бизнес и са уверени, че всичко това им е дало правото заслужено да се зоват “елит”.
Вторият клон от потомците на героя на Алеко са съвременните бизнесмени, които до един са сплели длани с пипалата на мафията. Изведнъж от скромни работници или служители в пролетарска България се пръкнаха милионери и милиардери, които тънат в блага и гледат надменно към някогашните си събратя по съдба. Може да ме наречете несправедлива и подозрителна, но смятам, че парите им не са спестени от закусчици, а са резултат от първоначалната инжекция партийни пари през 80-те години, умножена с тъмни сделки, гешефти, дрога, оръжия, длъжностни присвоявания и т.н. и т.н. Тази фракция от българският елит се олицетворява от циничната усмивка на г-н Ковачки, който се чуди защо 7-8 милиона се определят като особено големи размери на длъжностно присвояване.
Третият клон на великия елитарен Ганьовски род са обслужващ персонал. Тук са играчките за удоволствие - манекенки и други избрани красавици. Тук са и ония, чиято задача е да промият мозъците на електората, да насочат вниманието му като илюзионисти в погрешна посока, да допринесат за тежкото затъпяване и объркване на масите. Още Гьобелс е виждал огромната полза от такива хора. Сред тази част от “елита” са поп фолк певачки, глашатаи на глупостта като организаторите на риалити шоу и телевизионни игри, на клоунади. Третият вид са юристите и икономистите на господарите, които създават схеми за узаконяване на грабежа на държавната хазна. Те също са много нужни, защото дори и българските господари се нуждаят от преливане на малко истински мозък, а при 80-90% от тях коефициентът на интелигентност е колкото на една полска мишка.
Ето новият елит, дами и господа! Ето потомците на бай Ганьо, въпреки че дори той засрамено би отвърнал глава и би се отрекъл от такива внуци…
А къде са истинските благородници и аристократи на духа в родината? Ако са творци, те зъзнат и гладуват и трудно си плащат сметките. Ако са интелектуалци в сферата на техниката или информатиката, работят по дванадесет часа, като слугите на псевдоелита са им началници. Ако са млади и силни, а и достатъчно мъдри, просто си стягат багажа и напускат земята, която е тяхна родна страна. Там, където отидат, винаги успяват да докажат силата и качествата си.
В момента в България ВИП са лица, които не само не са ценни за нацията ни, а напротив, ако бяхме във война, враговете ни биха видели в тях ценно биологично оръжие в своя полза. Защото те ограбват и убиват Родината и никой и нищо не се опитва да ги спре.
Ако има нещо, за което съм искрено благодарна на Бог, то е, че съм безкрайно далеч от този “елит” и по техния критерий съм VUP (very unimportant person). Искрено се надявам нещата да си останат така!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.
Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.
В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които не водят към Храма?”.
Да, такива пътища не ни трябват.Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.
Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.
И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.
Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.
В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.
За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”.
Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са проляли кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!
А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от вълци и вихри, от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?
Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури в музея на Мадам Тисо.
Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците. Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.
Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на “попа” и детето мигом се укротявало.
Чувала съм свещеник да пее “Надгробное ридание” с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.
Знам за свещеник, който в свободното си време “разваля магии” и за друг, който води курсове по йога.
Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое “защо” и отговаряха: “защото такава е Волята Божия” или “Не е писано на човека да знае това”.
Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.
Всичко това им се струва непоносимо скучно.
А какво тогава ги вълнува, все пак?
Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:
1) Низкия размер на заплатите си - икономика;
2) Конфликта между двата Синода и кой ще е следващият патриарх - политика;
3) Сектите и другите религии - взаимоотношения с конкуренцията;
4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба - чувство за собственост;
5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар - пари ;
6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши - търговски интереси;
7) Тарифите и инфлацията - цена на светената вода, на киприяновата молитва (от 5 на 15 лева). Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция - печалбарство;
8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси -реклама.
Преди близо 2000 години, Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства. Тъжно е, когато човешкият “прогрес” се изразява в това.
Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.
Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:
- през 14 век две трети от европейското население погинало от чумата;
- в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;
- в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно - на Кромуел.
- във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;
- в окупираните от Хитлер територии;
- в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.
Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката,
кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не изгаснало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.
А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в рекламата на кока-кола.
На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата - звъна на камбаните.
Защитавах наемател на помещение на манастира, който продаваше икони, кръстчета, дървени сувенири и пейзажи. Игуменът и Митрополията искаха да го извадят, защото друг търговец, на дънково облекло и тениски предлагаше по-висок наем. Моят доверител беше инвалид и с малката печалба от това дюкянче изхранваше децата си.
Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:
Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?
Ако ме убедят, че вършат и са вършили това, с дълбок поклон ще им поискам прошка.
Не ме разбирайте погрешно! Знам, че не могат да заместят социалната политика на правителството, нито да нахранят гладните. Гладните наистина са много, а парите - малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог така, както слънчогледът - за слънцето? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!
Дали защото в това няма никаква далавера…
Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни синагоги, проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен , та да хвърли първия камък.
Духовниците - фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие греховете им.
Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?
Знам, че бивайки великомъдри и книжовници, ще използвате стария принцип на апологетиката: че нападението е най-добрата отбрана.
“Откъде накъде” - ще кажете - “някаква си жена, вторичен продукт от реброто на Адам, която на всичко отгоре се заиграва с окултизма, ще ни съди? Коя е пък тя?”
Да, никоя съм. Аз съм прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той.
Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме дори за богатите, престъпниците и корумпираните, чиято съвест нощем сигурно не им дава покой. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!
Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.
Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:
Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

* * *
Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача
по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.
Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба.
Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:
- QUO VADIS, DOMINE ?
- Отивам да ме разпнат отново - тихо отговорил учителят - защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

ЖАБИ, МУХИ И ПАПАГАЛИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Нека си представим бездуховната, тъжна и грозна пустиня на националния ни живот. Пясъците й отдавна са погълнали мечтата за достойна, почтена и истинска законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Там тъжно се олюлява един конник. Това, приятели, е Дон Кихот - самотният и забравен рицар на свободното слово. Росинант, опората, от която черпи куража си да продължи да бъде рицар, неговият народ, умира от глад и безнадеждност. Ребрата му се четат, гривата му е проскубана и само няколко косъма са останали от някога разкошната конска опашка. Болните му зъби отчаяно търсят поне една сламчица, а очите му са страшни - отчаяни и гладни. Щитът на рицаря е очукан и пробит от куршуми. За какъв щит изобщо можем да говорим? Нали се предполага държавната власт да пази журналистите и да бди над правата им? Каква пародия! Нали тъкмо тя, властта, ги тъпче с подкованите си ботуши? Копието на Дон Кихот е толкова ръждясало, че ще се разпадне. Ръждата, която го покрива, не е от кръвта на поразени врагове, а от нечистотията, в която е орисан да рови.
Бедни рицарю на печалния образ! Пътят ти става все по труден и безнадежден… Защото не воюваш с вятърни мелници, а с истински дракони и чудовища. Кой би те винил, че, накрая, вледеняващият ужас, първичният страх те погубват? Кой не би разбрал и споделил дълбокото ти отчаяние? Ти, рицарят, отдавна вече не гледаш на света през радостните и искрени очи на романтично дете. Шлемът на Мамбрино отново е станал ръждясал леген, а прекрасната Дулцинея - пошла селянка, която вони на чесън. Дали ще оцелееш в пустинята? Дали, най-сетне, ще срещнеш жадувания оазис на разбирането и обществената подкрепа?
Нека прегледаме малка част от печалната хроника:
Опитаха се да скрият правдивото ти, чисто лице с разяждаща киселина още преди години. Попитайте Ани Заркова как се е чувствала, когато през дългите, тежки дни на физическо и духовно възстановяване е поглеждала към огледалото!
На 16.05.2007 г. полицаи пребиха зад Съдебната палата в София, пред незрящия поглед на Темида, Емил Иванов, репортер от вестник “Експрес”, заради големия грях, че е заснел кадри от едно дело за убийство. Докато изтривал кадрите по заповед на униформените блюстители на реда, му нанасяли удари навсякъде по лицето и тялото. И как би могъл да протестира, когато полицаите били с извадени пистолети?
През лятото на 2008 г. в Созопол служители на Националната служба по охрана (НСО) пребили оператора на национална телевизия “Скат”, защото се оказало, че, без да знае, е бил в близост до заведение, приютило “великия” Ахмед Доган.
На 07.04. 2008 г. близо до хотел “Плиска” в София две неизвестни лица простреляли писателя Георги Стоев. След шестнадесет часа борба на медицинския екип за спасението му, той починал. Стоев често говорел, че Държавна сигурност е създала и поддържа организираната престъпност.
На 22.09.2008 г. Огнян Стефанов, главен редактор на “Frog news” бил зверски пребит от неизвестни лица. Съществува реална опасност да остане инвалид за цял живот.
Ето, представих ви една малка частица от ведрото и спокойно творческо всекидневие на четвъртата власт. Имаме ли моралното право да ги съдим, ако страхът ги прикове с ледените си нокти и гласът на истината премине в отчаян шепот, а после постепенно заглъхне? Кой ще опази нашите трубадури на свободното слово? Кой да брани крехкия им глас? Кой? Нали в печалната хроника по-горе, която дори не е пълна, половината журналисти са жертва на организираната престъпност, а другата половина - на полицията? Къде тогава да търсим разделителната линия? Как се съчетава битката между власт и мафия с това трогателно единодушие да се малтретират радетелите на свободното слово? Нима трябва да стигнем до печалния извод, че те не воюват, а се прегръщат? Или пък отдавна са се слели?
Не мога да отговоря със сигурност. Но знам едно: С киселина, куршуми, юмруци и ритници, със съскането на змийски гласове, сипещи злокобни заплахи в мрака, с унижението на журналистите и опита да бъдат превърнати в безлични лакеи, в жалки слуги на властта, рицарят на истината боледува тежко и скоро може да ни напусне съвсем.
На негово място са се развъдили три нови породи журналисти - жаби, мухи и папагали.
Папагалите са порядъчни птици. Те никога не лъжат. О, не! Точни са като шублер и педантични като вманиачени счетоводители пред пенсиониране. Тяхната мантра е да се отразяват само фактите. За тях журналист с позиция, който ясно и открито заклеймява едно или друго обществено явление, е “пристрастен”, “под влияние на инсинуации”, “тенденциозен”.
Според папагалите, на времето Ботев сигурно е трябвало да отрази броя на жертвите на произвола на поробителя, да вземе интервю от бея или пашата и да завърши материала си със сухото и неангажирано твърдение, че султанът разследва случая.
Знаете ли, господа папагали? С воплите си за точната, фотографска истина вие прокламирате най-голямата лъжа. Защото сухото и отегчително изреждане на факти превръща кръвта в кетчуп, сълзите - в марината за консервиране на доброто зрение, а разрухата - в интензивно събаряне на сгради като нова идея за инфраструктурата. Нима жалките ви папагалски мозъчета не виждат това?
Ако си представим Родината като озлочестена и унизена красива жена, захвърлена гола на сметището, вие ще отразите в коментара си мястото на тялото, точния час и температурата, но ще пропуснете да заклеймите злодеите-убийци. И с това, въпреки купищата точни и верни детайли, ще отразите лъжа.
Мухите най-много изобилстват в нашата информационна действителност. Тяхната порода е такава, че те виреят най-добре в телевизията, макар и понякога рояците им да се приютяват и в жълтата преса.
Една муха никога няма да кацне там, където горят пламъци, където свирят куршуми, където веят ветрове и родната земя стене от болка. Не! Мухата каца върху изпражнения и нечистотии. Тя ще измери пениса на Азис, ще се разходи върху силиконовите цици на някоя фолк певачка, ще се порови в бельото на звезди и политици. Пак мухата радостно ще бръмчи в тъпи шоу програми, чиято цел сякаш е да ни забавляват с тъпото и пошлото у човека. Защото това насекомо има определена журналистическа мисия: да промива мозъците на електората, да зомбира тия, които все още могат да мислят, като ловък илюзионист да скрие кръвта с балони и да заглуши писъците с тъпани и зурли.
Пред озлочестеното тяло на мъртвата Родина мухата ще бръмчи радостни с кого покойната е била видяна по приеми напоследък и с каква марка е разкъсаното й и окървавено бельо.
Остават жабите, които са откровена платена агитка на властниците и на мутрите. Те квакат в захлас безсмислици и от нас се очаква да им вярваме.
Ето, една жаба пищи как министър Масларова лично посетила стаята на почиващата на държавна сметка пенсионерка, баба Веси. Друга се прехласва по икономическия гений на Орешарски, а трета квака възмутено срещу исканията на протестиращи учители.
Познавам една жаба, която, от раболепие и верноподаничество, отряза мустаците си и едва не олигави лакейската си униформа от хвалебствия по господаря си. Понякога искрено се учудвам къде отива простото и естествено човешко достойнство!
Ако изобщо се появят на местопрестъплението и зърнат снагата на озлочестена България, жабите веднага ще закрещят в хор, че това е евтин трик и инсинуация на опозицията, че това въобще не е тялото на Родината, а на криминално проявена гражданка, чието досие се разследва и т.н. и т.н.
Жаби, мухи и папагали гъмжат под етикета на Четвъртата власт и май наистина вече са властта.
Но аз се обръщам към другите, към онези, които все още се олюляват на коня и търсят блясъка на мечтания шлем и красивия лик на благородната дама.
Не ви моля да обърнете гръб на страха, защото добре знам, че това е невъзможно. Призовавам ви просто да продължим да крещим, че цар Траян има магарешки уши, колкото и да сме изплашени от мрака.
Не намеквам за щуротиите на Момчил и Дони преди десетина години. Помните ли? Тогава ни призоваваха да гасим светлината, за да покажем, че не ни е страх от мафията.
Напротив, ако не сме пълни идиоти, разбира се, ще се страхуваме. Трябва, обаче, стиснали в дланите си трепкащата свещица на светлината и доброто все пак да продължаваме напред. Просто още една крачка и още…
В един от форумите на мрежата непознат младеж написа по повод мои материали: “Тая се прави на Жана д’Арк и това хич не ме кефи”.
В изречението ме обезпокои първата част. Нима действително младите вече смятат, че да кажеш простата и неукрасена истина по някакви въпроси трябва да се цени като демонстрация на героизъм? Дали свързват истината с клади, както по времето на Светата инквизиция? Ако е така, е много тъжно.
От друга страна, втората част от мисълта на човека доста ме обнадежди. Защо нещо в писанията на неизвестната за него авторка “не го кефи”? Може би, защото, дълбоко в ядрото на младото си и, следователно, чисто сърце той си дава сметка, че е премълчавал истини и това го тревожи? Кажи и ти своята истина, мило момче! Казвай я на всеки, винаги, с ясен и висок глас! Ако всички го правим, мракът ще побегне изплашено и на власт ще дойде светлината.
Някога в Александрия един велик строител, след като изградил прочутите виадукти, получил заповед от фараона да изпише отгоре неговото владетелско име. На човека станало доста тъжно, защото, все пак, сътвореното било плод на неговото вдъхновение и труд. Нечестно било потомците да четат само името на гордия властник! Човекът, обаче, постъпил много умно. Той изписал върху хоросан името на фараона, а отдолу, върху камъка, издълбал името на истинския творец - своето. След векове, когато и фараонът, и строителят отдавна били мъртви, а костите им - прах, хоросанът се изронил и Истината грейнала тържествуващо.
Това време идва винаги и за всичко. Ще дойде! Не чувате ли камбаната? Тя възвестява скорошното пристигане на Нейно Величество истината, която, озлочестена и бита, ритана и оскърбявана, прострелвана с куршуми и купувана евтино, натиквана в ъгъла и заравяна жива, все пак възкръсва. Винаги възкръсва.
И тези, които с чиста съвест ще целунат бялата й дреха и ще бъдат благословени, сте вие Дон Кихотовци, безумни храбреци, живата съвест на България! Искрено ви пожелавам да дочакате този ден.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

ВЕЛИКАТА ИЗРАВНИТЕЛКА

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



В драматичната и потресваща поема “Лудият” на Шандор Петьофи има следният стих: “Но идва Смърт и казва кротко: Млък!”
Ето тази толкова естествена, така простичка истина често забравяме ние, хората. Прекарваме земните си дни в боричкания за кокала, в злоба, завист и омраза. В усилия да натикаме съседа си в миша дупка, да му отнемем и последния залък, да го премахнем от пътя си с лакти и зъби. Живеем с кражби, кръв и корист. Трупаме замъци, хотели и банкови сметки с лепта, задигната от нуждаещите се. Лежим като дракони върху съкровищата си и бълваме огън, та да не би някой да ни ги отнеме. Но идва тя, великата изравнителка, единственият истински демократ на вселената и чуваме нейното “млък”.
После, стоп! Играта свършва. Една и съща пръст покрива останките на богати и бедни, на властници и потъпквани, на блюдолизци и лакеи, на герои и храбреци. Всичко приключва с пръстта и тревата, които са равни върху всички гробове.
Знам, че мнозина с право ще ме поправят, че дори и след смъртта хората не са равни. Те ще ми припомнят за общите бедняшки гробове някога и за ония патетични и анонимни голи и мъртви, които близките им не са прибрали от фризерите на моргата, защото наистина няма как да платят за погребенията им. Ще ми напомнят и за специалните сектори за “активни борци против фашизма”, които съществуваха при социалистическото равенство. Сигурно няма да забравят и за оня мавзолей с мумията, насред центъра на столицата, за който все още смятам, че сгрешиха, като го взривиха. Човекът не бива да забравя не само светлината, но и мрака в своята история.
Някои ще ми кажат, че гробниците могат да бъдат ненужно пищни и разкошни, с демонстративността на самозабравилите се парвенюта. Защото богатите обичат да дразнят тези с по-малко късмет от себе си не само с разкошните си къщи и лъскавите си коли, а и с тузарски надгробни декорации. Знам за случай, когато покойник е бил погребан с лъскавото си ново БМВ, със златния “Ролекс” на китката си или с цветен телевизор, та да се “забавлява” долу, в мрака.
Това неравенство, обаче, скъпи мои приятели, е фалшиво и бутафорно. На материално ниво няма значение дали покойникът е в пищен саван сред луксозни дрънкулки или е заровен гол, увит в евтин чаршаф. Накрая всичко свършва по един начин - с прах и червеи.
Нека ви спомена една доста поучителна история, която научих неотдавна. Възрастна дама, пенсионерка с минимален доход, отишла на една от тези евтини и достъпни екскурзии с автобус, чрез които хората могат да се запознаят със забележителностите на Родината. Случайно минала край онази местност, където е погребан убитият български бизнесмен Илия Павлов. Вероятно си спомняте за факта, че беше един от най-богатите мъже в България, прострелян вероятно от килър, поръчан от конкуренцията.
Такива неща често се случват в средите на българските новобогаташи. Те много често се движат със светкавична скорост по тангентата беден - богат - мъртъв. Жалко е, че рядко осъзнават колко шеметен и кратък е този път.
Както и да е, жената се впечатлила от две неща: от разкошната гробница от чер мрамор и от буренаците и къпинаците, в които е потънала.
Едва ли има нещо, по-прекрасно от сърцето на обикновената българска жена.
Само преди година - две тази старица бе взела заеми, за да погребе мъжа си и да му сложи най-проста плоча над гроба и още ги погасяваше, но беше много натъжена, когато ми разказа за видяното:
“Няма ли клетникът поне един близък, та да се хване да поразчисти буренът?” - терзаеше се тя.
Същевременно, съм виждала в градските гробища скромни и евтини паметничета, блестящи от чистота и грейнали в багрите на ярките цветя, засадени от любящите ръце на тези, които обичат и помнят.
Когато дойде великата изравнителка, не пита колко пари си натрупал и как, нито какво наследство оставяш на света около себе си. По стъпките й я следват прахът и тревата. А забравата? Не винаги.
Съществува една кратка поема на Шели, “Озимандий”, която гласи:

“Странник непознат от край далечен ми разказа
два огромни крака сред пустинята стърчат, изваяни от камък, а над тях - на мъж ликът.
Усмивката на този лик, надменен и студен
Говори, че ваятелят добре е разгадал човека, страстите му и до този ден
От камъка надничат страсти на човек без жал:
“Аз Озимандий съм и цар съм над царете!
Делата мои всички тук със завист погледнете!”
Все още на пиедестала тез слова личат
Но нищо друго няма, покрай тази
Развалина огромна голи пясъци мълчат,
Самотни и безжизнени се губят във безкрая.”

Спомнете си за великите фараони. Техните пирамиди наистина са сред забележителните за човечеството паметници, но мумията вътре, ако не е открадната от мародери или замъкната в някой музей, има точно толкова права и привилегии, колкото и шепата “евтини” кости в бедняшкия ковчег от талашит.
Соломон е бил най-могъщият и мъдър владетел в човешката история, а, също така, велик маг. Въпреки това, знае ли някой днес къде е гробът му? Самият той е казал в “Еклесиаст”: “Суета над суетите, всичко е суета.”
А, все пак, всеки знае къде е гробът на един бедняк, родил се в ясли във Ветлеем, преминал краткия си земен път бял и босоног, сред прости рибари, просяци и блудници и екзекутиран от съвременниците си като престъпник. На този гроб отиват на поклонение бедни и богати, стари и млади, за да се пречистят и да потърсят доброто начало в самите себе си.
Всеки знае къде е гробът на Майка Тереза, на героите, загинали за Родината си, на творци като Вазов и Яворов, Екзюпери и Волтер.
Действително, жалки и некадърни чиновници са изгубили следите от гроба на Васил Левски, но нима този гроб не е във всяко българско сърце?
Запомнете едно, вие, глупави и самонадеяни деца, които мислите, че сте си завоювали безсмъртие и безкрайно щастие с грубите си игри на политика и власт, на боричкане с конкуренцията и пролята кръв, на трупане на безполезни и лъскави играчки.
Накрая, винаги идва великата изравнителка и тя не може да бъде подкупена. Тази бледа дама кани всички на танц с една и съща странна и тъжна усмивка - президенти и министри, просяци и владетели, зли и добри, достойни и жалки хора. А после идват прахът и тревата.
Затова, опитайте се поне веднъж на ден да си помислите какво ще бъде след нейната покана. Ще пролее ли някой сълза за вас? Ще се прекръстят ли хората, които ви познават и ще си кажат ли: “Бог да го прости. Беше добър човек!?” Ще има ли кой да запали на гроба ви свещица? Или ще оставите след себе си само врагове, които с радост биха танцували върху надгробните ви могили?
И нещо много по-важно! Какво ще стане с онази истинска, вечна частица от вас, която ще напусне тленните останки? Защото, повярвайте ми, има я и наистина е вечна!
Ако треперите от жалък страх за вечни мъки в Геената огнена, не бойте се. Бог, Онзи, който ни е създал, не е садист, нито отмъстител. Той е Любов. Но тогава ще бъдат зарити в земята всички смешни мазила и дрешки, с които сте покривали болната си съвест нощем и сте я заблуждавали.
“Адът, дъще,” - ми каза някога един наистина достоен духовник - “е чистото, дълбоко страдание на съвестта.”
Помислете си, дните летят! Не позволявайте самозаслепението да обрече душите ви на това страдание! Оставете поне няколко дела, с които наистина да се гордеете.
Чувате ли стъпките на Великата изравнителка?

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

БЛАТНАТА ВОДА

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Нека нарисувам пред вас една абсурдна картина:
Представете си вонящо, кално и застояло блато. Нищо не се случва, никакъв полъх не задвижва прокиснатите от мръсотията води. Там могат да живеят само жаби, които квакат в неусвес, без нищо да променят в околната тиня. Наоколо гъмжи от червеи и мухи, които се опитват да докопат по някоя хапка, изтървана от по – големите. На власт са хипопотамите – тежки и ненаситни. Те не се притесняват, че стоят до шия в калта. Тяхната вселена се състои само от зиналите им уста, които трябва да поглъщат още и още, и още.
Никой не знае как се справят клетите създания в низините на мочурището. Нали липсва всякаква прозрачност? Тук – там някаква тръстика се поклаща от вятъра като знаме, та да ни увери, че всичко в тинята е наред.
Минава известно време и изведнъж… хоп! Някой е хвърлил камък в блатото. Образуват се вълни и турбуленция. За невежия поглед нещо се променя, разместват се пластове, влива се бистра вода. Но, уви, това е само илюзия! Блатото никога не сменя водите си, защото е изолирано от всеки извор. В него нищо не се променя истински, а кръговите вълни са просто фокус, който създава фалшивата представа, че в блатото се случва нещо ново.
Звучи ли ви тази картина познато? Не? Сигурно илюзията е много убедителна, та да не разпознаете сцената и главните герои. Защото това блато представлява политическият живот на България.
Някога, доста отдавна, преди повече от десет лета, когато имах младо лице и наивно сърце, аз също попаднах в плен на професионалния илюзионизъм. Мислех си, че участвам в “нежна революция”, че променям съдбата на Родината, че пред нас се е прострял широк и светъл път. Естествено, подобно на хиляди свои добросърдечни сънародници, вярвах, че синьото знаме ще доведе промените.
Спомням си как на един митинг възрастен, побелял мъж, страдал в ада на Белене и добил много мъдрост и горчив опит, се загледа в грейналото ми лице и ми прошепна с добродушна ирония: “На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар”.
Помня, че тогава го погледнах много укорително. Истината беше, че някъде дълбоко, дълбоко в себе си интуитивно усещах, че участвам в инсценирана пантомима, в демонстрация на сценичното майсторство на неизвестен кукловод. Усещах го, но не ми се щеше да вярвам в собствените си прозрения. Исках приказката да е истина и много се разсърдих на човека, който сложи пръст в раната. Годините се нижеха и аз , стъпка по стъпка, помъдрявах, подобно на мнозина от своите сънародници.
Някога, много отдавна, когато надеждата за демокрация дори не беше покълнала в сърцата ни, властниците на пролетарската диктатура усетили, че не могат да задържат старата форма на власт по една много проста причина - фалирала финансово държава.
Така започнали да си тъкат килимчето отдалеч. Появил се Указ 76 и доверени другари бавно започнали да източват народните богатства към швейцарски и английски банки.
Но държавната баница все повече намалявала, а апетитите на мнозина от бившия държавен апарат останали незадоволени. Бруленето и присвояването на националните блага трябвало да продължи. Хората, обаче, искали промени. Съществувала опасност от не чак толкова нежна революция, а разформираните структури на Държавна сигурност приличали на свирепи добермани, дълго държани на синджир, които искали да натирят да се прехранват сами чрез ловуване. Ха познайте към чие гърло биха се нахвърлили най-напред подобни зверове? Естествено, към ония, които някога заключили синджира.
Оставало да се разиграе достатъчно драматична пантомима. Част от управленците нахлузили червена дрешка и приели да играят ролята на “лошите”, а другата част - синя и станали добрите, тия, които са готови да извършат промените, демократите. И се започнало…
Пламенни речи, битки за демокрацията, емоции и сълзи. В движението били въвлечени хиляди чисти, достойни, възторжени хора. А кукловодите гледали танца на марионетките и се усмихвали под мустак. За близо десет лета илюзията давала необходимия ефект. Везната се накланяла ту наляво, ту надясно и актьорите на върха се сменяли, а ние – нещастниците се радвахме на всяка “промяна”. Малцина забелязваха, че избраниците са все едни и същи, защото кукловодът не можел да вкара безброй много маски на сцената. Ние някак не забелязвахме, че съществуват куп хора, които ще се пенсионират в парламента, че конфликтите между куклите с червени и сини маски бяха някак бутафорни. Не забелязвахме, че която и групичка да дойдеше на власт, благата се стичаха все в една и съща огромна хипопотамска уста.
Не, ние вярвахме, пледирахме, гладувахме, правехме подписки и протестирахме, а истинските господари на сцената се забавляваха с платоничните и стерилни напъни на раята.
Този етап много ми напомня за надпреварата между червените и зелени колесници в Древния Рим по време на упадъка. Емоциите покрай тази надпревара трябвало да отвлече вниманието на плебеите и да ги накара да млъкнат.
Междувременно, освободеният от синджира си звяр тихичко тъчеше структурите на бъдещата организирана престъпност и вербуваше в конкурентните си отбори куп политици, които играеха на сцената, “на светло”. Така се положиха основите на нашенската мафия.
Премина вълната на първото източване на капитала чрез изкуствено създавана инфлация и чрез банковите пирамиди. Българинът оголя и съвсем се “пролетаризира”. Колкото повече оголявахме, толкова по-френетично скандирахме за “сините” или за “червените”.
Когато тази схема най-после се износи, кукловодът беше готов с нов сценарий. Лошите “крайни” сини и червени бяха обявени за измамници, но се прокламира народът да се радва. На бял кон идвал спасителят. И трябва да им го призная, режисьорите проявиха много талант и свежо творческо въображение.
Бившият агент на Държавна сигурност, Ахмед Доган, трябваше да успокоява възможни етнически вълнения и зае пространството, наречено “център”. Той, обаче, не се задоволи със скромната роля на статист и клакьор. Започна своя виртуозен кадрил ту с червени, ту със сини, създаде си “обръч от фирми” и натрупа достатъчно благинки и за себе си.
Когато най-сетне се проявиха симптоми, че народното търпение е на привършване, изведнъж точно той, борецът за етнически права и свободи, се разходи до Мадрид. Задачата му беше да организира завръщането на бял кон на народния герой, “добрия цар” Симеончо, при чието раждане двойките станали на тройки. Наглед, на сцената едва ли би могъл да стъпи играч, по-невинен и чужд на комунизма. Нали чичо му, Кирил е бил екзекутиран от болшевиките? Нали, още като невръстно дете, е бил изпратен в изгнание?
Хората, обаче, забравиха едно: Това невинно някога дете не е стояло през всичките тези години изолирано в един кристален стерилитет, в някаква затворена камера. То е расло надалеч и е развивало свои добродетели и свои пороци. Нашият “добричък цар” не е имал никакви основания да въздиша и рони бистри сълзи за нашата тежка съдба и да търчи като луд с едничката заветна цел да ни помогне. Той е искал и очаквал само едно – пари, повече пари. Защото хазартът и другите луксозни навици струват скъпо.
Отдавна, много отдавна, кукловодите открили това съкровище и си го пазели в резерва (вероятно, срещу добро заплащане) за случая, когато ножът на народното недоволство опре до кокала. Случаят дошъл през 2000 година.
Заедно с жълтата вълна, настъпиха мигове на разбити илюзии и надежди, на ново ограбване на Родината, на безогледно пиратство и потресващ цинизъм. Процесите бяха толкова безскрупулни, че хората направо взеха да въздишат по старите си грабители.
Сега, апетитът за европейските фондове стана толкова неовладян и безогледен, че актьорите снеха набързо маските, за да могат да лапат по-лесно и по-бързо. “Добри” и “лоши” набързо встъпиха в една обща глутница и се нахвърлиха задружно върху новата плячка. Чува се само глухо, предупредително ръмжене, когато две муцуни се сдърпат за един и същ, особено тлъст кокал. После - глуха и безпросветна тишина. Само от време на време се чуват удивените възклицания на клетите ни европейски партньори, които рядко, а може би и никога не са виждали подобен икономико - политически цирк.
А какво ще стане сега, когато предстоят нови избори?
Ами сюжетът с бляскавия екшън герой, със спасителя на бял кон още не се е изчерпал. Както и да е, наситихме се на царе и на благи екс комунисти. Сега следва на сцената да се яви чудото с генерала – мъжкар, наше момче, с чар и харизма.
Новият образ замъглява погледите отново и илюзията е пълна. Нов, човек, нова политическа партия, нови надежди. Някак забравяме колко изтъркан е вече този сценарий. Забравяме чий верен служител е бил генералът до неотдавна. Забравяме, че веригата му от фирми и банката на приятелката му едва ли са резултат от честния труд на няколко поколения, нито са от спестените закуски на добрия ни герой. Съществува в психиатрията понятието автоамнезия. Човек понякога сам се стреми да заличи спомените и способността си да мисли рационално, просто защото е много трудно да се понесе истината. А и новата звезда позира пред камерите с повече убедителност и сексапил от всяка поп фолк певица.
Все пак, напоследък ми се струва, че сме изправени пред синдрома на разбунтуваната марионетка, защото нашият герой започна да се дърпа и да се стреми да скъса конците, които го привързват към кукловодите и наистина да хапе. Това, на свой ред, направи сценаристите нервни и те яростно атакуват генерала с грамадата на софийския боклук. Ако и това е част от сценария, направо им свалям шапка и си мисля, че Макиавели би се гордял да стане техен ученик.
Знам, че всички ще си запушат ушите и ще си закрият очите, но, все пак, ще се опитам да обобщя някои горчиви факти. Съжалявам, но се зарекох, че тия материали ще бъдат честен поглед през огледалото на действителността и няма да бъде скрита нито една грозна бръчка, нито едно противно петно.
В България никога след 1944 година не е имало реални политически партии, които да отразяват определени идеологии, модели за обществено управление, перспективи и идеали. Тук, след 1990 г. , партиите са създадени, за да имитират естествени политически конфликти и процеси.
В България открай време управлява една сила - различните нива и прослойки на бившата социалистическа върхушка, поддържани от различни групировки на организираната престъпност, създадени, на свой ред, от някогашната политическа милиция.
В тази нещастна наша страна не партиите изграждат личности и лидери, а личностите изграждани в една и съща люпилня, създават партии, когато получат “пионерското поръчение”, че е техен ред да вземат властта.
Така е, драги ни кукловоди. И колкото и безобидни писатели и дребни рибки в икономическите групировки да разстреляте, истината не може да бъде разстреляна, защото има досадния навик да възкръсва.
При политическото кадруване на кукловодите не се допускат случайни, необработени и непрограмирани кукли. Току-виж някой се оказал със съвест и с чувство за дълг. Не, къде по-добре си е да се разиграват старите политически марионетки. Затова при самия израз “мажоритарен вот” всички политически сили с трогателно единодушие отхвърлят идеята като “абсурдна”, като “евтин популизъм” и т.н. и т.н. Те трудно ще допуснат нов актьор на сцената.
И, запомнете! Никой, ама абсолютно никой от сегашните играчи не дава и пет пари за тази страна с каквато и гръмка риторика да си служи. Никой и не помисля, че понякога трябва да се питаме не само какво можем да окрадем и как да се облажим от Родината, а и не можем ли, все пак, да дадем нещо за нея.
Иначе в блатото всичко е спокойно. Вярно, хипопотамите са много, а храната - малко, но с допълнителната плячка от европейските фондове нещата се оправят.
Няма никаква видимост и цари за едни благодатна, а за повечето хора страшна тишина. От време на време се чува квакането на медийните жаби, които припяват в хор, че всичко е добре. Само понякога, за повече автентичност, атакуват някоя малка муха за корупция. Господи, колко много кал!
Как да направим истинска буря в блатото? Как да вкараме бистра вода, толкова отровна за влечугите и хипопотамите? Не знам. Знам само, че с апатия, гласове срещу кебапчета и олио или никакви гласове, няма да се промени нищо.
Мисля, че първата крачка е общонародно движение за засилен мажоритарен елемент в изборите, а избраниците, може би, трябва да дирим сред емигрантите второ поколение, защото : “Родените в робство не могат да бъдат свободни”.
Не знам точно как и какво, но нещо трябва да се случи и то много скоро, защото няма да остане нещо, което да бъде спасявано.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

РОБСТВО И МОНОПОЛИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Нека се качим за миг във вълшебната машина на времето и отпътуваме назад, към древните цивилизации на Египет и Вавилон. За да създадат възвишената култура, която са притежавали, за да достигнат до проникновени научни открития и цветуща икономика в рамките на своята епоха, те изцяло са зависели от водата. Реките Тигър и Ефрат за Вавилон и реката Нил за Египет били като кръвта на страните, която поддържала голямото сърце на населението живо и пулсиращо.
Така се появило водното робство. Тези, които не притежавали достъп до благословените, разхлаждащи и оплождащи води, били съвършено безпомощни и обречени на гибел. Така, за да оцелеят, били принудени да продадат в робство и изгубят всичко: силата на ръцете и нозете си, телата си, духа, разума и свободата си, само за да получат дори и оскъден достъп до вода.
Да, на дълбоката древност тези сурови закони на оцеляването някак й подхождат. Темелите на човешката култура са се изграждали, циментирани с пот, кръв и сълзи.
Но, дали са уместни подобни жестоки правила днес, в двадесет и първи век, в модерната и съвременна европейска държава, наречена България?
Не, нито преувеличавам, нито пресилвам тъмните краски на картината. Кажете, на колко от нас животът не зависи от електрокомпаниите и ТЕЦ? При кого от нас всичко, мисъл, бюджет, разум, кръв и нерви, не са обвързани с първичния животински ужас, че ще отминем без светлина и топлина? Отказваме се от право на почивка, на книги и театър, на по-питателна храна, за да изплащаме едни чудовищни, непосилни спрямо дохода ни сметки. Превърнали сме се в обезумели счетоводители на разорени фирми, във вманиачени особняци, които отчаяно се опитват да поберат два литра вода в бутилка за един литър, ако приемем, че течността са разходите ни за енергия, а бутилката - нашите доходи. И така, бавно и неумолимо, ден след ден, животът ни се превръща в истински ад.
Нека се докоснем до българското чудо, назовано електроснабдяване.
Тук няма да се спирам на безумието на няколко поредни правителства, на затварянето на реакторите на АЕЦ-Козлодуй и на обезкръвяването на енергийната ни система. Всички знаем, че резултатът е плод или на тлъсти комисионни, спечелени срещу цената на народната кръв и сълзи, или на неописуем идиотизъм при преговорите с Европейския съюз.
Вижте, дори и аз, която имам отчайващо ниско мнение за интелекта на нашите политици, не мога да повярвам, че природата би могла да създаде и толерира чак такова малоумие! Значи, остава другото обяснение. Но, нека сега не говорим за затварянето на реакторите. Рано или късно, предателството среща своето възмездие и виновните ще заплатят висока цена.
Нека сега поговорим за монополите в електроснабдяването. “Какви монополи? “ - биха ми възразили някои политически папагали с мозъчна лоботомия. - “Нали раздържавихме или приватизирахме електричеството?”
Подобна насока на мислене ми напомня за анекдота как Бог, след като създал Ева, великодушно махнал с ръка на Адам: “Избирай, Адаме! Всички жени са твои!”
Защото, териториално, определен регион може да бъде и е обслужван само от една електрокомпания. Зависи от това дали живееш в Западна или в Източна България. Ако, например, жител на столицата, обслужван от “Чес” - чехската електрокомпания, поиска да бъде обслужван от ЕОН - немската, единствената му възможност ще бъде, ако се откаже от жителството си и се премести в източната част на страната. А от тук до робството има само една крачка.
Първите вопли, след приватизацията, се разнесоха за отвратително лошото качество на услугата. Абонати и на двете компании пропищяха от рязкото спиране на електрозахранването или смяната на фази, при което се повреждаха и излизаха от строя скъпи хладилници, компютри и перални, закупувани на лизинг, с кървава пот. Никой не взе мерки, нито се загрижи за пострадалите. Не знам и някой да е получил обезщетение.
Но по-измъчени писъци се разнасят, заради пълната мътилка по отношение на сметките, които се заплащат. Всъщност, никой не може да разбере какво, по колко и за кога дължи. Няма да забравя за онази жена, на която самият доставчик начислявал със стотинки по-малко месечно и тя си плащала сметките най-добросъвестно. Накрая, спрели тока й за неуредени задължения. Принудили я да плати четиридесет лева, за да я прикачат, като трябвало да попълни куп молби и изчакала огромна опашка! Колко унизително!
Ако просрочиш плащането си дори с ден, горко ти! Без предупреждение, без диалог и опит за разбирателство, ти дърпат шалтера и хич не им пука колко непосилна ще е за джоба ти допълнителната глоба.
Веднъж станах очевидец на сцена, при която отчаян баща на тридесет дни кърмаче молеше да го изчакат три дни, защото работодателят закъснял със заплатите, а детето му можело да умре без отопление и без затоплено мляко. Служителката сви отегчено рамене и дори не пожела да го изслуша докрай, сякаш не беше жена и никога и не бе чувала какво е да си майка.
Едно възрастно семейство, живеещо в малка къщица на село, било обвинено в кражба на ел. енергия и санкционирано да плати около четири хиляди лева. Дори целият годишен доход на двамата не възлизал на толкова. Не знам кой крив, кой прав, но човекът решил да съди електрокомпанията и съдът преценил, че хората дължат само около седемстотин лева. Докато течали тежките и мъчителни дела и хората стояли без ток, мъжът получил мозъчен инсулт и тръгнал с патерици, а жената претърпяла тежка сърдечна операция. Все пак, успели да съберат сумата и отишли да си плащат, но, уви! Отказвали да им приемат парите и да възстановят електрозахранването им. Ту компютър бил блокирал, ту трябвало да получат подписа на някой си администратор от първо ниво, а той пък чакал мотивираното становище на юрисконсулта и т.н. и т.н. Мотали ги повече от шест месеца и мъжът умрял, преди да дочака “да грейнат електрическите слънца”.
Когато, обаче, допуснат грешки в електрокомпаниите, е истинско нахалство дори да го споменеш. Както Бог в теологията, както партията в недалечното минало, сега Монополът не може да греши или пък е прав, дори когато съгреши. Омотали са ни в мрежите на някакво толкова безумно счетоводство, че, в сравнение с него, дори Мартенският заек в “Алиса в страната на чудесата” ми изглежда направо логичен. Познавам много добри икономисти, които объркано свиват рамене и не могат да обяснят мистерията на мистериите - как се формират дължимите суми за електричество във всяка от двете компании. Ако нещата се забавят от страна на снабдителя, лихвите плащаш ти. Ако снабдителят е допуснал грешка при отчитане на тарифата, тежестта пак ляга върху теб.
Една моя позната (след като изнесли всички електромери в табла на улицата и ги подменили с нови) отишла да разговаря за сметка, при която, въпреки че се отчитала и дневна и нощна енергия и във фактурата са отбелязани, цялата консумация била начислена на цената на дневната. Обяснили й, че това било така, защото електромерът й бил едно тарифен и трябвало да направи заявление, за да й се отчита в компютъра и нощната енергия. Когато се съгласила, казали й да плати шестдесет и осем лева за заявлението. Когато запитала според кой закон, правилник или наредба се заплащат подадените заявления, получила отговор, че така нареждат в ПИСМОТО. Прозвучало така, все едно, че ставало дума за свещените скрижали, които Мойсей получил на планината Синай. Въпросът на дамата какво е това писмо вече прозвучал като непоносимо нахалство на служителката и тя се разкрещяла, че ако гражданката иска да й се отчита консумацията по две тарифи, трябва да си плати упоменатата сума, без да задава толкова много въпроси. Тъй ами, робите нямат право на обяснения!
А къде във всички тези безобразия е държавата ни? Няма ли да защити своите граждани и данъкоплатци? – би попитал всеки невинен европеец, жител на цивилизована страна. Каква блажена наивност! Каква ти държава, след като електроснабдяването за Западна България е продадено на чешка компания със сто процента държавно участие? Как може да се говори за суверенитет, достойнство и зачитане на човека, след като “приватизацията” в случая се състои в отстъпване на национални права и задължения на друга нация?
Вярно, съществува Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), председателствана от господин Константин Шушулов. Може би, би трябвало да наречем човека Шушуков (поради заговорничене с монополите) или Шушумигов (заради послушанието към волята на същите).
Във всеки случай, до този момент, не съм видяла да се размахва шпага в защита на ощетените български граждани от страна на председателя на тази комисия, който определено не може да бъде оприличен на рицар с бляскави доспехи.
Спомням си фарса във връзка с незаконно надвзетите суми през 2003 - 2004 г., когато хората, повярвали в неоспоримостта и непоклатимостта на едно решение на Върховен административен съд, се опитаха да съдят Електроразпределение и станаха жертва на най-абсурдната гавра с правата си, която можем, да си представим. Не, смешно е да разчитаме на ДКЕВР (държавна комисия за енергийно и водно регулиране)!
Но, да оставим за миг сиянието на електрическите слънца, които за мнозина от нас често гаснат периодично и ни оставят да потънем в мрак. Да спрем поне кратък поглед и на другия ужас - ТЕЦ.
Да забравим за непосилните цени, за неясните сметки, за размитите разходи. Нека забравим дори безобразията и кражбите, източването и тъмното забогатяване на мутри, сред които Вальо Топлото е само дребна риба. Нека се абстрахираме и от биячите на Ковашки, които ходят по двама да връчват предупреждения за плащане в провинцията и имат такъв вид и обноски, че не една старица, попаднала на тях, се е подмокряла от ужас.
Нека се спрем само на едно от узаконените насилия на монопола.
Задържали един мъж за убийство на съпругата му. “Не съм виновен аз! Бедата е в отровните гъби!” - крещял той. “Хм, че нали жена ти умря от удар в главата?” - възмутил се прокурорът. - “Да, но само, защото не искаше да яде гъби!”
Подобно е положението и с хората, които просто НЕ ИСКАТ или не могат да ползват този продукт. Те, за жалост, нямат право на “каприза” да се откажат от него. Не, разводът с ТЕЦ е по-невъзможен и от този при брак на монарси-католици. Поколения наред отчаяно и глухо ще дрънчат с оковите на тръбите, които минават през домовете им и всеки сезон ще плащат необясними хиляди, като при това зъзнат от студ. Подобно на китайските легисти и у нас ще бъде насадена човеконенавист. Узаконената принуда ще настрои съсед срещу съседа и си мисля, че, не след дълго, ще имаме нов раздел в криминалистиката - убийства с енергиен мотив.
Познавам жена, която, болна от цироза и с минимална пенсия, помолила да я оставят на мира. “Пломбирах си всички радиатори” - казала. - “Не мога да си позволя да се топля, защото ще остана без средства за лекарства и ще умра”. Отговорът на сладичките, добри момчета на Ковашки бил: “Като не можеш да си плащаш парното, иди да живееш в гората!”.
А помните ли грозната сцена с публичната продан на вещите на старицата - пенсиониран стоматолог? Тя също не иска да ползва услугите на ТЕЦ. Как е възможно чрез едно натрапено положение и принуда да се ограбва и унижава възрастна българска гражданка? За жалост, всичко е възможно!
Бих могла да изпиша томове за енергийното робство на българите. Това биха били страници, напоени с кръв и сълзи, една твърде черна книга. Но, вместо това, бих предпочела да споделя мнението си какво може да се направи.
Много просто! Нека действаме подобно на всички роби от времето на Спартак до наши дни. Когато мине зимата, например, от май, да се уговорим и да спрем плащанията до тогава, докато монополистите не седнат на масата за преговори и се принудят да обсъдят всички описани безобразия и още толкова, които съм пропуснала в момента. Но, трябва да бъдем представлявани от някакъв обществен или граждански комитет, защото ДКЕВР би ни продала за паница леща!
Но, уви! Съзнавам, че идеята ми е утопия. Най-бедните, най-ощетените първи ще извият опашка, за да платят лептата си на големия бял господар. Ами тогава? Не знам. Може би, сме нация от мазохисти и робството просто ни харесва!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

КОГАТО СТАРЦИТЕ СТРАДАТ …

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Една древна мъдрост, дошла от зората на времето, гласи, че, когато старците страдат, градовете умират. Свикнали сме да не се замисляме твърде дълбоко над старите писания. Приемаме ги повърхностно, като всеизвестни и малко банални истини. Затова не вникваме в съдържанието им до самия им корен, който черпи силите си от тъмните кладенци на генетичния опит и памет.
Човечеството е грижовно и благородно със старите и немощните тогава, когато обществената система е в хармония и цивилизацията е в разцвет. При упадък, деградация и рухване на моралните ценности, у нас надделява животинския стремеж към оцеляване. Ставаме студени, пресметливи и прагматични. Губим самото ядро на своя хуманизъм. А, когато гледаме на света аналитично и студено, без състрадание, без благодарност, без уважение към неща, по-различни от хляба и кокала, първи страдат онези, които са изчерпали силите си и се нуждаят от нашите грижи и закрила.
Ето защо, цивилизация, която захвърля старците си на бунището и безогледно гази през сълзи, кръв и страдания, е една умираща цивилизация. Може би, наистина и не заслужава да оцелее.
Нека видим какво е положението на старците в нашата съвременна България и какво е било то някога, в миналото.
Достатъчно е да си припомним уважението към старите в древността. Във всяка приказка и легенда, юнакът получава мъдро напътствие от загадъчен непознат, който винаги е белобрад старец.
Най-старият в семейството разчупва хляба и благославя трапезата. Пак най-старият казва молитвата, сякаш в обичая е втъкано разбирането, че оня, който е в есента и залеза на живота си, е по-близо до Бога.
В една малка патриархална сцена под лозницата в “Под игото” чорбаджи Марко остро укорява един от синовете си, че се е пресегнал на трапезата през дядо си.
В Колелото на живота в Преображенски манастир, където зографът Захарий е изразил чрез четирите годишни сезони етапите на човешкия живот, старостта е пресъздадена чрез зимата, когато на човека е останало да се грее край огъня на спомените и да се наслаждава на плодовете на своя труд.
Вярвам, всички помните онази малка приказка, в която детето е посрамило онези, дето са занемарили и изоставили стария си баща, като им е напомнило, че възмездието ще дойде, когато остареят самите те.
Спомням си, когато бях малко дете, че най-хубавата мръвка от пилето беше за дядо. Спомням си, също, че за най-недопустима грубост се смяташе да прекъснеш при разговор по-възрастен човек или да му се сопнеш остро, дори и в случая правият да си ти.
Ако приложим този пробен камък за своята човещина, дали бихме могли да продължим да живеем с високо вдигнати чела?
Боя се, че не. От ден на ден, ставаме все по-безогледни, по-неуважителни, егоистични и жестоки към своите старци.
Там, където някога са се използвали слова като “бабо”, “стара майко” или поне официално приетото обръщение “госпожо”, сега се леят слова като “дърто”, “дъртофелница”, “кукумицин” , “пенсия”, изречени през зъби и с презрение.
Деца и внуци бият старите, за да им вземат жалкото държавно подаяние, наречено пенсия.
Неотдавна, разплакана старица се оплакваше, че, докато е излязла да работи в кухнята на някакво заведение, което била принудена да върши, макар и на седемдесет, внукът й изнесъл в заложна къща телевизора й, за да си купи дрога.
Напоследък, знам поне за двама старци, принудени с крясъци и сълзи, с емоционално изнудване от децата си да заложат жилищата си при лихвари. Естествено, жалката сума с цената на която са станали бездомници, не е попаднала в техните джобове.
Минавали ли сте през Софийските подлези в студена зимна привечер? Не сте ли чували как белокоси старци мръзнат и, под съпровода на акордеон, пеят изтощено и фалшиво с немощните си гласове, за да изпросят стотинки за хляб? Ако сте минали и отминали, без в гърлото ви да заседне буца, заслужаваме ли да се наричаме хора? Помислете си сами!
Веднъж, в дъждовен есенен следобед, видях на пазара дребна старица, сгушена като врабче във вехтото си палто. Лицето й беше сбръчкано като стафида и, поне според мен, беше не по-млада от седемдесет и пет - осемдесет години. Продаваше на тротоара няколко чифта терлици, които би трябвало да плете в къщи на топло, за внуците си, бяла бархетна нощница, сигурно дълго кътана в скрина и пазена за “нова”, два-три буркана зелен боб и един джобен часовник. Женицата зъзнеше. Останала вдовица с минимална пенсия, беше принудена да продава единствените си ценности, описани по-горе, за да си купи хляб.
Една друга старица беше изградила сложна стратегия, та да си изпроси някоя стотинка. Поздравяваше минувачите с печална усмивка и ги молеше за пари за автобусен билет. Била туберкулозна, излязла да се разходи от болницата, но нямала силица да се прибере обратно пеша. Проблемът на горката хитруша беше в това, че вече я гонеше склерозата и забравяше, че излиза все с една и съща история пред едни и същи хора.
Помежду ни, това стана шега. Още като я видех, я заговарях първа и сериозно я питах пак ли няма стотинки за автобус. Жената кимаше тържествено, вземаше си лептата и после ми смигаше дяволито. За съжаление, не всички приемаха историята така и съм чувала да я ругаят с истинска злоба и изрази като “дърта кучка”, “измамница” и т.н.
Веднъж, на една опашка, чух прилично облечена дама да говори с висок и креслив глас, че, докато хрантутим куп дъртаци, а младите бягат в чужбина, нямало да прокопсаме. Не вярвате ли? Да, разбирам, че е трудно да се повярва в такова падение. Дамата, всъщност, като че намекваше, че не е лошо да “евтаназираме” своите старци. Пак добре, че не предложи и да ги правим на сапун.
Познавам куп възрастни хора, които умират, защото, съобразно дохода си, следва да изберат една от следните алтернативи:
1) да не си купуват животоподдържащите лекарства;
2) да не ядат хляб;
3) да прекарат зимата без отопление. При най-голяма икономия, доходът им би бил достатъчен само за две от тези три пера.
Ако вярвате в мита за енергийните помощи, значи сте истински наивници. Доходът, при който се полагат такива на старците, е изчислен така, че почти винаги да вземат със стотинки или с лев-два повече, за да не им се предоставя тази привилегия.
А влизали ли сте в домове за дементно болни старци? Ако нямате сърца от камък и стомаси от желязо, по-добре недейте го прави!
Там, сред студа и мръсотията, потънали в собствените си изпражнения, замръзнали и гладуващи, бавно гаснат остарелите представители на хомо сапиенс. Дали човек звучи чак толкова гордо?
Забравяме, че всички тези хора са се трудили и градили, страдали и обичали, че са раждали и създавали и са се надявали на закрила. Забравяме, че безогледните държавни машинации им ограбиха отделяните цял живот средства и че всички ние сме им длъжници. Забравяме…
Неотдавна, Емилия Масларова направи обръщение към пенсионерите, което започваше с думите “скъпи майки и бащи”. По този начин, поне според мен, сама се инкриминира в най-тежкото престъпление, познато на човечеството - отцеубийството. Същата тази жена, която има наглостта да се кипри с прозвището “социален министър”, най-гордо говори за увеличение на пенсионерските доходи, без да отчита колко повече е нарастнала инфлацията. Тя подритва съдбите на старите и немощните с обувките си с златен кант на цена петнадесет хиляди долара и забравя за истината.
Защото горчивата, неукрасена истина е такава: Ние бавно, капка по капка, убиваме своите старци. Убиваме ги с мизерия, глад, занемарено здравеопазване. Убиваме ги и духом с непоносимо унижение.
А там някъде, на запад от ада, старите хора могат да бъдат видени с бели дрехи и фотоапарати в ръце да опознават планетата, да се радват на природната хубост и на историческите ценности, да се смеят.
А нашите старци? Къде са техните усмивки, дами и господа? Къде е огънят, на който да се греят в залеза на живота си? Къде е ?
Те гладуват и мръзнат в тъмните си жалейни дрехи и търпят. Прощават ни всичко – обидите, бруталността, егоизма, падението. Търпят огромната гавра с безплатната почивка, при която шума на вълните чуха само родителите на партийни, парламентарни и бизнес величия. Търпят да стискат жълтите стотинки за корица хляб и да слушат ругатните на озлобените си от мизерията и безпаричието деца. Търпят да знаят, че и ковчегът им ще бъде на версия. Но, когато отидат отвъд и Създателят види страданията им, дали ще ни изтърпи?
Когато старците страдат, градовете умират. И цивилизация, допуснала това, е осъдена на гибел.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

КРИЗАТА В ТЕСТОСТЕРОНА

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Отдавна, много отдавна, в зората на времето, в каменната ера, когато хората още обитавали пещери и патриархатът заменил матриархата, започнали да се изграждат основите на прословутото мъжко самочувствие, съставено от мускули, тестостерон, повече окосменост, сила и инат. В разгорялата се битка за власт и влияние горките женици нямали никакъв шанс.
Първо, мъжът се ориентирал по мъха и звездите, по просеките и дивечовите следи, а жената се озръщала глуповато и, когато излезела от пещерата да копае ядливи корени, често се губела.
Второ, мъжът улучвал със стрели, камъни, боздугани и кремъчни копия едри бозайници и носел в пещерното леговище тлъсти мръвки, а жената трудно можела да улучи и себе си с кремъчните оръжия. Затова се задоволявала с кокалите на племенната трапеза.
Трето, мъжът, това голямо и замечтано дете, винаги намирал време да се вгледа в небето и да се запита кой е направил слънцето и звездите. Той дал имена на тревите, цветята, животните и боговете. Взел да рисува по стените на скалното си жилище ловни сцени и положил началото на живописта. Открил, че от кожите стават тъпани, които издават ритмични звуци, а от кухите кости - флейти и сътворил музиката.
Докато така той заел длъжността на жрец, художник и музикант, жената се занимавала с “дреболиите” в този живот - да измете пещерата, да свари или опече улова, да мърмори на мъжа да внимава къде хвърля огризките и кокалите.
И, последно, най-важното от всичко друго, жената просто не можела да си представи живота без любимия звяр - ловец, духовник и творец, а когато обичаш толкова много противника си в борбата за власт, все едно си капитулирал предварително.
Времената се менели, но приоритетите - не. Мъжът последователно ставал войн, завоевател, бранител, благородник или труженик, а жената кротко пазела огнището и споделяла неговите победи и поражения.
Все пак, въпреки че се задоволявала с ролята на втора цигулка, тя била щастлива по своя тих и нежен начин. Нищо, че пред света уж била само придатък на своя повелител и господар. Нали вечер, когато събуел ботушите, обувките или цървулите си, влизал в нейното царство и, въпреки цялото си перчене, ставал неин верен поданик.
През хилядолетията и вековете нищо не се е променило. Всички борби за еманципация, всички бунтове против мъжкия сексизъм завършвали с временно примирие и кротка капитулация вечер в леглото.
И какво, ако нашите любими момчета понякога се перчат прекалено и се държат като недорасли хлапета? Какво, ако обитаваме две различни вселени и те са от Марс, а ние - от Венера? Въпреки всичките им странности, ние си ги обичаме с цялото им окосмение, самочувствие и излишък на тестостерон. Сигурна съм, че повечето жени разсъждават като мен.
Ето защо се плаша и натъжавам, ако нещо в живота и действителността наранява или направо смазва мъжкото самочувствие. Мъжът е същество, което трябва да има власт над себе си и околната среда и вяра в своите сили и възможности, за да не изгуби своята потентност както в сексуално, така и в духовно отношение.
Променливата ни история и вековете на робство не успяха да смажат мъжествеността на българина. Бунтар и герой или страхливец и предател, във всички свои роли и превъплъщения той не е губил положението си на водач на рода, на лъв в собствената си бърлога.
Когато един представител на силния пол си помисли, че губи водещото си значение или си изгради комплекси и изкривявания, нещо в него се пречупва много сериозно. Може би, ужасите, натворени от Наполеон, Хитлер или Сталин, са започнали с тяхната тревога за ниския им ръст, за мускулите им и за това дали се справят добре в леглото.
Кой знае колко тирани по домашни пантофи, за които знаят само тихите семейни хроники съществуват? Изгуби ли вяра в своите собствени сили, възможности и достойнства, в своята способност да храни жена и деца, мъжът мутира и деградира. В подобна почва виреят корените на алкохолизма, домашното насилие и злото.
Социализмът беше първата фаза, която нанесе върху мъжкото самочувствие сериозна рана. Както, между другото, и върху женското.
С куха демагогия и патетични фрази за жената ударничка и труженичка тази политическа система се опита да превърне нежната женственост в унифициран и груб безполов мелез. Появиха се явления като жени - багеристки, електроженисти или монтьори. Разви се цяла йерархия на “отговорните другарки” - от бригадирки до шефове на обединения. Всичко това беше удар върху егото на мъжа - закрилник и пазител на патриархалния ред. Част от мъжете не позволиха да бъдат строени в раболепните безполови редици на прогресивния пролетариат. Макар и скрито, те запазиха своята гордост, мъжественост и достойнство. Не позволиха да ги кастрират нравствено и духовно. Но, неизбежно, се появиха и мутанти. Онази порода, която Оруел в “1984” блестящо е определил като “бръмбароподобни”. Мижитурките, мазниците и безгръбначните, които винаги оцеляват и крещят “ура”, заедно с всяка нова власт. За жалост, тези същества вдъхнаха своята робска философия и на поколението си. Това поколение в наши дни образува интересната групичка на “псевдоюпитата”. Лъскави и костюмирани, винаги консенсуални и готови да служат, винаги гладко избръснати, усвоили стереотипите на заучени гръмки и привидно интелигентни фрази, те завладяха част от йерархията на държавното управление. Наричат ги, също така, “комунистите, които говорят английски”. Човек може да ги види навсякъде. Покорни с началството и брутални и безскрупулни с икономически слабите, те са кадрите, за които се правят конкурси, откриват се щатове, търси се обучение в престижни западни колежи. От тази люпилня се пръкнаха ценни политици като Николай Василев, Милен Велчев, Даниел Вълчев.
Това е нов удар по достойнството на истинските мъже. Те са натикани в ъгъла. Често ги изхвърлят от работните им места, тъпчат ги и ги унижават. Понякога, животът ги принуждава да се превърнат в престъпници или алкохолизирани неудачници. Защото как мислите влияе на нивото на тестостерона, че ти си изправен до стената и гледаш от жалката си панелена дупка как блюдолизците и некадърниците се ширят в палати?
Пред очите си съм виждала десетки случаи на тъжно агонизиране на мъжкия тестостерон, а заедно с него - и на мъжкия дух.
Познавам един дребен човечец, баща на двама порасли синове, чиято съпруга на петдесет години замина да слугува в Гърция. Той беше на петдесет и шест. Жената просто нямаше друг избор. Мъжът й не беше мързеливец, нито негодник, ала му се стовариха куп беди. Беше стругар по професия и, в резултат на голямата криза в машиностроението, го съкратиха от предприятието, в което беше работил повече от тридесет години. Всички вие добре разбирате, че шансът човек с такава професия и на такава възраст да си намери някаква работа е нулева, а до пенсия му оставаха четири години. Синовете им, вече зрели мъже, имаха свои семейства и деца, които едва изхранваха. Беше им невъзможно да подпомагат и родителите си. Така съпругата, уредна домакиня и добра жена, замина на гурбет. От този миг нещо в душата на този мъж се прекърши. Преди това никога не бил проявявал склонност към алкохолизъм. Изпивал по чашка ракия или халба бира вечер, но това било всичко. Когато половинката му замина, се пропи и стигна до самото дъно. Стана жалка, печална гледка, от която да ти се свие сърцето. Приличаше на любимо домашно кутре, изхвърлено изведнъж на улицата, сред контейнерите. Доби омърлян и занемарен вид. Косата му - немита и сплъстена, небръснат, с изпокъсани копчета и неизпрани и измачкани дрехи.
Отначало се запиваше само вечер в кварталната кръчма, но много скоро тръгна надолу и започна да търси алкохол от ранната сутрин, с кръвясали очи и треперещи ръце. Изгуби и всякакво достойнство. Когато просеше да пие на версия, обясняваше на кръчмаря, че скоро щял да си получи “стипендията” от Гърция и да се разплати. Жена му действително работеше свръх силите си и всеки месец му пращаше пари, за да го издържа. Започнаха да не му стигат и се захвана да пише мелодраматични и сърцераздирателни послания до съпругата си, за да иска още. Накрая (след около две години) жената не издържа. Наела си адвокат, който завел бракоразводния иск. Мъжът, който вече рядко отрезвявал, дори не обърнал внимание, че подписва призовка, нито пък се явил в съда. Що се отнася до синовете им, както казва Гришам, децата винаги вървят след парите и двамата се явили да свидетелстват против баща си.
Когато осъзна най-после, че бракът му е прекратен по изключителна негова вина и че за него няма съпруга, нито доход, нито надежда, човекът някак се сви и притихна. Целият се съсухри и прежълтя. След два - три месеца почина.
Не виня тази жена за решението й, но не всички са свестни съпруги, принудени да постъпват така под влияние на обстоятелствата.
Познавам друга жена, самоуверена и хубавица, след като я съкратиха от работа, замина за чужбина, въпреки че съпругът й не отказваше да я издържа, макар и според скромния нашенски стандарт. Остави го да се грижи за децата, все още ученици. Захвана се да трупа пари и, когато си идваше в България веднъж годишно, не носеше радост на никого. Показваше към мъжа си презрение, заради “жалката му заплата”, унижаваше го и го наричаше некадърник пред други хора. Изхвърли без съгласието му мебелите, които бяха събирали с пестене и любов дълги години и обзаведе дома им със сладникавия захаросан вкус на будоар за момиче на повикване. “С тези мебели сякаш изхвърли душата ми”- тъжно споделяше мъжът. Жената направо подкупваше децата им с големи суми пари и скъпи луксозни подаръци и те започнаха да се присмиват на съветите и поученията на баща си: “Какво си ми дал ти бе, мухльо?!” - сопнала се веднъж щерка му - “Даваш ми за закуска по два лева дневно. Каква подигравк�