петък, 19 декември 2008 г.

КРЕХКИТЕ ДУШИ

"Пътят към Свещената магия" на Издателство “Дилок“ (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers" - http://dilok.net/) ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Когато една държава позволи мозъците на най-умните и най-надарените й хора да изтичат, говорим за безумна политика. Когато страдат и линеят родените деца, а раждаемостта намалява, определението е безперспективност или безпътица. Ако гладуват старците ни, това е липса на самоуважение и достойнство. А когато смазваме под цървулите на безпардонна простотия непрактичните, чудаците, децата, които никога няма да пораснат, хората не от този свят, болни са духът и сърцето ни. Защото точно те са най-близо до Бога.
Крехките души, тези странни деца на човечеството, ги има във всеки град, във всяко селище. Те сякаш са имунизирани против баналността и еснафщината, от които огрубяваме ние и остават в зелените поля на една вечна, несекваща невинност. Тези хора нямат банкови сметки, застраховки, кредитни карти и семеен бюджет, но имат фантазия и въображение. Нямат къщи и апартаменти, но имат добродушие и чистота. Нямат престижни кариери, но са неспособни на подлост. Свят, в който градските чудаци са мачкани и презирани, е изгубен, защото те са мерило и пробен камък за нашата човечност.
Нека си припомним Люцкан от “Последна радост” на Йовков, който е толкова бутафорен и нелеп в нахлузената му насила войнишка униформа, защото душата му се стреми към покоя и чистотата. В крайна сметка, нелепите са всички останали, разумните и порядъчни граждани, които се вместват с лекота в калъпа и лесно се назовават войници, лакеи, тълпа, електорат. Люцкановците виждат отвъд илюзиите на обществените глупости и условности. Защото, в крайна сметка, не е ли едно крехко цвете по-достойно, по-значимо и по-истинско от безумието да се пролива човешка кръв?
На чудаците са способни да се присмеят само безмозъчните и безсърдечни грубияни. Не си ли спомняте, че в “Под игото”, след погрома на Априлското въстание, само един луд се е осмелил да протестира?
Дори дивашките племена усещат, че странните, по-различните сред тях имат някакво важно послание за общността, някакво незаменимо значение. В много хроники, записки на мисионери и антрополози, легенди и митове става ясно, че лудите са смятани за същества свещени, обладани от мистичен дух, които се ползват от закрилата на боговете.
Уви, в това отношение ние, българите, проявяваме учудващо безсърдечие, дебелащина и липса на всякаква чувствителност. Мисля, че за тази своя жестокост и безчувственост плащаме със страдания като за най-тежък грях.
Искам да ви разкажа за Коленка, за да наведете като мен глави от срам, съжаление и разкаяние. Ще го сторя, защото споменът за злото, студенината и безсърдечието на хората за нищо на света не бива да се заличава. Това би било доста удобно, но твърде вредно за нацията.
Може би си спомняте отразената по БНТ история за болния поет, издал една - единствена стихосбирка, но не доживял щастието да я види на бял свят. Мисля, че случката бе отразена във "Всяка неделя” на Киворкян, но не съм сигурна.
Познавахме човека, когато бяхме студенти. Коленка беше на около тридесет години, без жив роднина, блед и недохранен, облечен зиме и лете в една и съща кафява жилетка. Държавата го беше обявила удобно за инвалид и живееше на малка, направо символична пенсия. Обикаляше кафенетата и като видеше млади хора, предлагаше да им рецитира своите стихове срещу чаша кафе. Клетият, мразеше алкохола, но направо си умираше за чаша от ароматната кафява течност и за малко тютюн - луксове, които не можеше да си позволи с жалкия си доход.
Слава Богу, бяхме почти деца и еснафщината беше безкрайно чужда за всички нас. Когато имахме някакви стотинки, което също не се случваше много често, винаги купувахме на Коленка кафе. Бяхме прибързани, непостоянни, лекомислени и рядко се вслушвахме в стиховете му истински. Но, все пак, бяхме филолози и имахме усет поне дотолкова, че да разпознаем божата искра на таланта, когато я има. Често си говорехме, че този човек има прекрасни стихове и се чудехме защо не е успял да се утвърди като творец. Глупави деца! Коленка нямаше и ред в прослава на партията, на социалистическия труд и любимите вождове. В строфите му не плющяха червени знамена, нито ставаше въпрос за трактористи и бригадири. Пишеше или остри сатири срещу българския нрав и срещу властта, или нежни, неразбираеми за биволските глави на авангардната социалистическа интелигенция импресии. Какъв ти Съюз на българските писатели? Какво издаване? Мисля, че горкият човек беше голям късметлия, че имаше "жълта книжка", както се изразяваха простаците. Иначе сигурно щеше да свърши в затвора.
Случаите с “хулигански прояви” на Коленка бяха анекдотични.
Веднъж се вмъкнал в ресторант, където течал тлъст банкет на някакви самодоволни дебелаци от проспериращо ведомство. Той не обърнал внимание на зачервените от пиянство муцуни на мъжете, нито на разкопчаните блузки на другарките. Останал глух за вопиющата простотия на речите и за това, че вече пет шест пъти Илия градил своята килия, а онази оправна мома, дето беряла къпини, вдигала фусти пред пъдаря. За него събраните там били просто човешки същества, които се веселят. В някои отношения, поетът наистина си беше луд за връзване. Та завъртял се той от маса на маса с обичайното си предложение - кафе и по някоя цигара срещу рецитиране на стихове. Пируващите дъвчели вече влояващите се мръвки и студените кебапчета и кюфтета, лочели вино и ракия и сумтели презрително. Доколкото знам, никой не му предложил да хапне, макар че беше вечно гладен и много слабичък.
Накрая, един бабаит решил, че този навлек е чужд елемент и го хванал под ръка с цел да го изведе от заведението.
Докато ваеше с нежна грижливост лиричните си стихове, Коленка импровизираше сатирите си без всякакво усилие, понякога направо устно, без да записва думите. Та тогава се ядосал на простащината и грубото отношение и ревнал така, че заглушил оркестъра и дори пиянските крясъци. Изрецитирал следното:

Долу в ресторанта пак банкети,
Пак превземки, снобска куртоазия.
Искам революция, станете!
Чуха ме, надигат се от масите
И избухна, само че в клозетите
Революцията на стомасите.

Разказът за случилото се по-нататък е противоречив и объркан, но скандалът наистина бил колосален.
Със сигурност знам само, че Коленка бил задържан за дребно хулиганство и пренощувал в милицията. На сутринта, обаче, го пуснали, защото разбрали, че е психически болен и се води на “диспансерен учет”.
Знам, също, че уволнили едно сервитьорче, което твърде много харесало стиховете, не се сдържало и бурно заръкопляскало.
В друг случай, поетът, макар и обявен за луд, едва се разминал със “златната решетка”, защото в разгара на помпозни, натруфени и бездушни Ботеви тържества изрецитирал патетично следното:

Настане вечер, месец грее.
Балканът нищо не разбира.
Бай Ганьо просто не умира!

Най-интересно е, че Коленка всъщност беше съвършено аполитичен. Ако му заявяха, че е борец против безумието на социализма, против цензурата и демагогията на властта, щеше искрено да се учуди. Той оценяваше не друго, а човешките души и това дали са направени от благороден метал или от евтина имитация. Просто не понасяше бутафорията, превземките и лицемерието. Грандиозните сцени на конфуз за управляващите, които развихряше, биха могли да се случат с не по-малка вероятност и при крайно дясно фашистко управление или при корумпирано демократично правителство. Творецът беше коректор на съвестта, въпреки че едва ли сам осъзнаваше това.
Малцина познаваха другия Коленка - тих, лиричен, нежен и много тъжен човек. Нямаше родители, братя или сестри. Не знам как и при кого е отрасъл. Едва ли някога е имал собствен дом. Живееше срещу евтин наем в една тясна, опушена стаичка. Беше евтино, защото къщата, една съборетина, се намираше близо до жп гара, а писъците от свирките на локомотивите и трясъка на пристигащите и заминаващи влакове гърмяха със страшна сила. Като че и в това имаше нещо символично. То отразяваше цялата гротеска на жестоката действителност, състоянието на преходност и тленност, в което съществуваше поетът. Сякаш животът му се беше превърнал в тясна и задушна чакалня на път към небитието. И до днес си спомням два стиха, които често обичаше да повтаря:
“Влакове, братя безсънни,
плъхове в черен капан.”
Усещате ли жестоката, студена и безнадеждна обреченост?
А иначе Коленка си беше млад човек, с копнежи и мечти. Той се влюбваше в най-красивите момичета, напълно недостъпни за него. Гледаше слънчевите изгреви и се радваше на люляците, нацъфтели близо до квартирата му, като дете. Четеше унесено Достоевски, Лермонтов и Шели и бавно гаснеше от глад, пренебрежение и самота.
Не знам какви са били дните му по-късно, в наше време, преди да умре. Чух със сигурност, че продължил да живее с жалък доход от инвалидна пенсия, да гладува и да няма стотинки за кафе. Продължавал напразно да се бори за издаването поне на една своя книжка. Нищо не се променило за него под слънцето.
“Бай Ганьо просто не умира!”
Между нас има много духовни братя и сестри на Коленка. Ще ги разпознаете по отнесените погледи и детските усмивки. Подобно на поета, те са в черен капан, чиято жестокост едва ли проумяват.
Познавам една жена, за която се говори, че била почти гениална като ученичка в областта на математиката. Завършила две висши образования. Не успяла да си намери работа по специалността и нещо в нея се прекършило. Сега, зиме и лете, продава вестници на улицата.
Друг чудак, завършил атомна физика и превеждал Омар Хаям, често рови по контейнерите за смет за да събере малко хартия.
“Миличката” била някога учителка, но й съкратили щата и женицата превъртяла. Сега обикаля по улиците с един чифт чорапи в ръката, който уж се опитва да продава. Неудобно й е да си признае, че проси. Наричат я така, защото се обръща към хората с думите: “Миличък /а/, няма ли малко да ми помогнеш?”Ожесточените и мизерстващи хора често я срязват грубо. Но, по свой начин, тя не е без душа. Веднъж, мрачна и угрижена за нещо, вървях с наведена глава. “Миличката” беше докопала някоя стотинка плячка и дъвчеше баничка. Познаваше ме, защото често й бях давала по някой лев. Тогава ме погледна съчувствено и каза: “Миличка, да не си гладна? Дай да ти отчупя половината”. Доплака ми се от добротата на тази клета изгубена душица и депресията ми премина.
Тези хора всеки ден са сред нас и покрай нас. Не ги отминавайте с презрение! Те не заслужават това.
Неотдавна гледах някакво телевизионно предаване за човек, който живеел в стар, бракуван автомобил. Бил безработен и съществувал като птичка Божия - понякога ял, по-често - не и спял на задната седалка. Каза, че обичал да чете фентъзи на светлината на някакво фенерче. Истински духовните хора вечно си остават донякъде като деца. Когато го интервюираха, усмихнато обясни, че се справял и животът му не бил чак толкова лош. Когато го слушах, ме досрамя за всичките ми оплаквания за кризата, за високите сметки, за периодите на безпаричие. Осъзнах, че този човек стократно ме превъзхожда духовно.
Чудаците, хората “не от този свят” са навсякъде около нас. Ще ги познаете по усмивките им, когато другите се зъбят и мръщят, по светлата им наивност, по липсата на амбиция и лакомия, по това, че им е чужда завистта.
Понякога си мисля, че те са маскирани пратеници на Създателя. Деца на Светлината, които са пробен камък за човечността ни и за нашите души. Ако е така, мислите ли, че успяваме да издържим изпита? На мен ми се струва, че не. Струва ми се, че сме превърнали цивилизацията си в студена, антисептична и метална кабина на прагматизма, теглилките и мерките, на пресметливостта и жестокостта. Живеем в свят, в който крехките души биват строшавани и безчувствено газим по техните отломки.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Възникна грешка в тази притурка

Мнението Ви за статиите

Възникна грешка в тази притурка

ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ!

СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ
Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10-15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Все пак, гласувайте! Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове. Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите, както и за това, ако не са гласували 50% + 1, изборите да не бъдат легитимни. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Запомнете, че ако пуснете бюлетина, в която сте зачеркнали всички кандидати, ще се отчете като недействителна, но гласът ви ЩЕ СЕ БРОИ! Нека Светлината ви озарява и закриля!
Паула Лай