ДОСИЕ НА ДОСИЕТАТА

Ключът за премахване на магическа намеса в квадрата на Абрамелин от "Свещената магия" е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство "ДИЛОК" ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Не знам как се стигна до там. Кой и как успя да моделира една абсурдна и странна нагласа на общественото мнение по въпроса за досиетата и бившите агенти на Държавна сигурност. Но положително знам едно: тия, които успяха да го направят, са майстори в занаята “промиване на мозъци”. Овладели са правилата на играта дотолкова, че биха могли да накарат дори Гьобелс да пребледнее от завист.
Нагласата по въпроса, накратко, се свежда до следното. Ако някой заговори на тази тема, да бъде считан за “тъмносин” за “реваншист”, за “параноик” или дори за човек, който не е съвсем наред с главата, който си рисува хищници и сам се плаши от тях. Вариантите, по които дресираха общественото мнение да реагира, са няколко:
Първи вариант: Защо пак отваряме тази тема? Не Ви ли омръзна? Имаме си толкова нерешени икономически проблеми, а се ровим в миналото. Нека го оставим на мира, защото миналото смърди!
Втори вариант: Хайде пак задърдорихте за досиета и агенти! Като наближат избори, някой все се сеща да подхване темата за агентурната мрежа и да започне да ръси компромати!
Трети вариант: Защо насаждате отново омраза? Тия събития са в миналото? Не можем ли да простим и да забравим, а после да продължим напред? Какво искате? Закон за лустрацията ли?
Четвърти вариант: Какво все човъркате темата за тия досиета? Не виждате ли, че хората изобщо не се интересуват от тия минали истории?
Умолявам ви да размислите и да се помъчите да разберете: Докато разсъждаваме по един или повече от тези варианти, нищо и никога няма да бъде оправено и спасено в тази нещастна страна! Затворената рана има склонността да гноясва! Икономическите проблеми ще се задълбочават и ще стават още по-тежки и сериозни, ако загърбим този въпрос, защото решенията на управлението и властта няма да бъдат свободни, а ще зависят и ще бъдат манипулирани от нечии сенчести интереси. Темата за досиетата и агентите не бива да се разглежда на парче, а глобално и, докато не бъде решена и изчистена изцяло, в алегорията с клозета ще има и зрънце истина. Не знам дали някой от вас си спомня песента във филма “Коса”. Припевът там гласи: “Пуснете да влезе слънчевата светлина! “ Това трябва да направим. Защото мракът, потайността, сенките не раждат нищо хубаво. Ще кажете, че съм или неосведомена, или несправелива, защото досиетата сега действително се разсекретяват (поне избрана част от тях) и много имена, прикривани в миналото излизат на сцената. Е, и? Прави ли се нещо по въпроса? Има ли поне опит за един пълноценен, чист и откровен обществен дебат? Не, героите на темата продължават да си живеят някъде в сенките.
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против, след един откровен диалог и морален катарзис обществото да забрави и да прости. Въпреки че ще бъде трудно на ония, чиито близки са станали жертва на разкритите доносници. Ще е трудно и на ония от нас, които са тачели и почитали тези хора и , изведнъж, виждат как кумирите им рухват с трясък. И, все пак, приемам, че прошка винаги трябва да има. Иисус ни е учил да прощаваме на враговете си седемдесет пъти по седем… Съществува, обаче, един малък проблем: никой не е поискал от хората прошка, за да я получи. Никой не е казал, че се счита за виновен. Никой не е приел, че е било грях да клевети съседа си, да живее в сенките, да бъде двулик и безчестен. С изключение на Митрополит Йосиф, който поиска прошка от хората.
Спомням си за безсмъртния роман на Достоевски “Престъпление и наказание”. Там героят Разколников бавно и мъчително поема стръмния път на пречистването от пролятата кръв, от мрака и греха, от вината и бремето й. Но героят не намира покой, докато не коленичи на площада, пред тълпа свои себеподобни и не изкрещява с пълен глас: “Хора, простете ми, аз сгреших!”
Колко от ония, които са служили на злото, го сториха? Малцина. Къде е покаянието? Къде е срамът? Къде е осъзнатата вина и стремежът към пречистване? И, накрая, кажете ми: Може ли да оздравее, да напредне и да се пречисти общество, което продължава да живее сред миазмите на неразкаяло се зло, на подлост и лъжи, на приказка, в която злодеят тържествува?
Когато се оповестиха имената на бившите агенти на ДС, реакциите на виновните и разобличените бяха три:
Някои просто замълчаха и дори не се опитаха да коментират и обясняват тъмното си минало, а най-нагло продължиха да заемат определени възлови постове в различни сфери на обществения живот. Те сякаш реагираха с презрение и незачитане на народа си. Цялото им излъчване искаше да каже: “Какво ми пука за Вашето мнение? Не съм длъжен да давам обяснения!”
Други, например президентът, развиха темата за “добрите агенти”, за ония, които не са шпионирали съседа си, не са доносничели срещу събрата си, а видите ли, изпълнявали важни държавнически мисии и бранели отечеството от чужди и враждебни сили. Възниква естественият въпрос: След като не са сторили нищо зло, защо тия хора, които кандидатстваха за важни политически и управленски постове спестиха истината на своите съотечественици? Защо не се изправиха и да заявят, че са били агенти, но не са вършели нищо лошо или вредно за България и народа си? Невинният не счита за нужно да прикрива факти от миналото си. Той е чист и трябва да може да ги сподели с чиста съвест? Защо това мълчание? Или пък деянията ви не са били чак толкова чисти?
Трети се възползват от създадената през деветдесетте години каша и суматоха и липса на всякакъв контрол над архива на ДС и с вид на учудени и оскърбени девици твърдят, че нищо такова не е имало, че са наклеветени, че това е безобразен компромат и т.н. и т.н. Тази нагла реакция продължава, докато не видят декларация с подписа си, а ако такава няма, биха продължили да пледират “невинен” до края на живота си.
И така, обществото ни живее в паяжина от недомлъвки, полуистини и откровени лъжи, които го разяждат като ракови клетки. Всички ние, нашият международен авторитет, естественото ни чувство за справедливост, правото ни да гледаме към света с вдигнати чела сме заложници на тая паяжина. А не правим нищо градивно по въпроса. Напротив, наложил се е предразсъдъкът, че да се говори по тия теми е признак на лош вкус, на ретроградност, на нещо нелепо и неуместно. Е, добре, ще поема тежестта на това лошо мнение и ще продължа да говоря, дори да крещя за този неизчистен национален позор.
Нека затворим очи и за миг се върнем назад във времето. Помните ли как беше? С какъв страх говорехме, мислехме, четяхме, дишахме и живеехме? Светът около нас гъмжеше от блюдолизци и доносници, от агенти и тайни лакеи на властта като червиво сирене. Бяха навсякъде: в науката и културата, в театъра, съюза на писателите, медицината, фабриките и заводите, училищата и дори в църквата. Човек не можеше да се отпусне и сред най-близките си хора. Не можеше да сподели с приятеля си, да прегърне любимата си, да заговори непознат в трамвая, без да си помисли със страх, че може да е “ченге”, че споделеното може да бъде предадено в “черната джамия” на злото, изкривено и изопачено и да те унищожи. Живеехме приведени, защото знаехме, че Големият брат ни наблюдава. Наблюдава ни дори през очите на ония, на които вярваме и които обичаме. А злото покварява и разрушава всяка светина. В мрака се въдят призраци. Ония, които по душа са си били негодници, разцъфнаха в тази блатна среда и запретнаха ръкави да унищожават всеки, който е по-умен, по- честен, по-кадърен и преуспял от тях. Така гигантите на духа бяха систематично унищожавани и на власт останаха джуджетата. На власт са и досега...
“Разбирам човека, че не е имало как да не докладва. Хванаха го по бели гащи и го вербуваха.” - сподели ми веднъж редови служител на прословутия Шести отдел от онова време. - “Това, което, обаче, не мога да разбера е защо беше толкова усърден. Пишеше нови и нови доноси всеки ден. Понякога, дори на нас, на които това беше работата, ни ставаше неприятно и гнусно”. А същият този лакей беше депутат. Ето такива нищожества трупаха дивиденти, катереха обществената стълбица и се издигаха, подхранвани от кръвта и сълзите на своите събратя. Колко разбити кариери и разбити души! Колко смазани човешки мечти и стремежи! Колко болка и зло! Злокачествените ракови клетки се разрастваха, кипяха от енергия, зареждаха се с живот за сметка на ония, които са погубили. И те, отново те продължават да дирижират живота ни и днес, защото не изрязахме раковите тъкани и закъсняхме с операцията. Затова сега националната ни душа е толкова тежко болна, на смъртно легло. Живеем квази живот и чувстваме как невидимият кукловод продължава да дърпа конците с победоносна усмивка.
В една статия бях посъветвала българите да се борят с индивидуализма и завистта, които са наши национални пороци, като се научат да признават, че, поне понякога, тия, които са поставени над тях, наистина ги превъзхождат. Една млада жена отговори на разсъжденията ми така, че не мога да не призная правотата й. Колкото и неприятно да ми е това. “Бих искала да почитам шефа си” - написа тя - “но как да го направя, когато е полуграмотен, а е пълен с пари и всички знаем, че е бивш агент на Държавна сигурност? “
Ето как толерирането на някогашните доносници деморализира младите в обществото ни. Те губят своето уважение към тия, които ги ръководят, което е с гибелни последици.
Но да продължа мислите си по най-избягваната, най- нелицеприятна и ненавиждана тема във връзка с обществения ни живот. Твърдя, че раковите клетки не са победени, а се множат и положението на пациента се влошава.
Първата травма е върху чувството за нравственост и справедливост. Видяхме с ужас, че голяма част от народните ни представители, цветът на творческия и журналистически елит, управленци и дипломати са бивши агенти. Такъв е и държавният глава. Всичко това нарушава нормалното морално равновесие. Злото не само не е наказано, а направо процъфтява. Наред с това, тия хора продължават да дърпат конците и да решават съдбите ни: външна политика, законодателство, управление, медии, всичко е в ръцете им. А те са доказали, че са хора безсрамни и безскрупулни, неспособни на съвест и покаяние. Накъде ще ни поведат? Все едно да седнеш в автомобил до тежко пиян шофьор и да пътуваш по тесен път със зейнали от двете страни пропасти.
Агентите в структурите на управлението и властта водят и до ужасните икономически последици. Не знаем кой и как им дърпа конците и на кой дявол служат. Получава се печалният резултат да гризат кокала рамо до рамо с престъпния свят пред удивения поглед на Европа.
Заради закъснелите действия по разсекретяването не знаем и дали всички бивши агенти са оповестени или има и други. Ако да, кой държи техните досиета и по какъв начин ги манипулира?
Не бива да забравяме, че агентурните мрежи, както и всичко друго във Варшавския договор, бе изграждано като единно цяло между страните членки. Как тогава можем да се надяваме на национален суверенитет и на нещо добро в международно отношение, когато президентът ни е също агент? Знаем ли на кого докладва и чии интереси защитава? Можем ли да бъдем сигурни, че има за интерес да постигнем икономическа и политическа независимост, например, в енергетиката? Можем ли да вярваме, че, когато правеше усърдна политическа совалка, за да съдейства за формирането на тройната коалиция, го вършеше за доброто на България? Изгради една злокобна триада, начело на която стоят едно лице, чието българско гражданство е под съмнение; един друг агент на Държавна сигурност и един монархически наследник с нагласата на плейбой и странна привързаност към червените.
Когато разсъждаваме в тази посока, неволно започваме да си задаваме тревожни въпроси: Унищожена ли е изобщо мрежата на Държавна сигурност? На кой Бог се кланят паяците, създатели на нашата паяжина? Накъде ни водят? Докога?
Сенките на миналото са много дълги и тъмни. Те продължават да падат върху нас и ние продължаваме да живеем като жалки мушици в паяжина. Изгубих вярата, че е възможен катарзис. Изгубих илюзиите си, че ония, които отровиха и продължават да тровят земята и душите ни някога ще се покаят и ще се оттеглят смирено от публичното пространство. Нека Бог да съди тия нещастници. Но какво да правим ние? Как да спасим снагата си от раковите клетки? Как да се измъкнем от паяжината? Единственият начин да направим първите плахи крачки е напълно мажоритарна избирателна система и забрана лицата да се кандидатират за народни представители за повече от два мандата. Не знам дали наистина ще стане така, но поне има надежда, след едно-две поколения нещата да започнат да се оправят. Дано!
Паула Лайт.

ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ!

СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ,
Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10 – 15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Все пак, гласувайте! Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове. Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Нека Светлината ви озарява и закриля!
Паула Лайт